Дончо Цончев - Правилата

И после, към единайсет и половина, се измъкнали, вързали лавката — Миризмата с булдозера само я дръпнал. Само че са били повече хора и от разните му там стоки след десет минути не е имало папер.

И сега ядец на всички. Най-много на нас, които щяхме да ходим на републиканското първенство. Не зная Бабича какво мисли, но за това аз мога да се подпиша: след обир на лавката (и то така майсторски, по моята шантава идея) един месец и пиле няма да мине тая ограда. Така че засега можем спокойно да кажем: сбогом шампионски титли, сбогом шекерени сънища и това е. Нали сто пъти ви казах; че от дърт циганин калайджия не става. Нито от всяко дърво свирка. То се е видяло, че такива ще си умрем, скапаняци, каквито сме си били винаги.

И да не мислите, че толкова ме е грижа за мене или за другите господа колежани? Глупости. Само едно ми е кофти, че като срещна тия дни Бабича, не зная къде да погледна. Вече научих земята в краката си наизуст. Стъпка по стъпка. Янко, Детето и Ганди също. И въобще всички от отбора. А той, Бабича, само мълчи. И носът му хептен се изви като краставиче през месец октомври. Вече почнах да мисля, че май по-добре щеше да бъде, ако изобщо не бяхме я почвали тая — колкото само да орезилим още един свестен човек. Ама най-свестния, който се е захващал за нас. По цяла нощ мисля, майка му стара, блея в стената като говедо и само това си повтарям: тури му пепел, нещастнико. Тъй ще си умрете всичките тука, защото така ви се пада.

Все това неизчезващо чувство, все тази моя съдба: пълзя като охлюв нагоре, по отвесния, по опасния камък, избягвам да се обръщам назад, не поглеждам встрани… там — викам си, — ох, само там гледай, невидима мравка, измамно весела и лъжовно чевръста, всъщност гърмяща от грижи, само ти знаеща колко ти струва това. И никога, нито веднъж не усетих заветния ръб под краката си, равното го познават само очите ми. А колко щастливи са били миговете тогаз, дори и тогаз — с кръвта по ноктите и коленете — ах, даже късните и сегашните мигове на ръба, в чието опиянение вече скимти неизменното „падаш!“, защото всичко е победимо, без паметта. И сега тук… Затуй ли дойдох? Затуй ли се клех в автобуса, случайният, затуй ли погледнах тогава в прозореца и казах на себе си: „Тук трябва да дойдеш, ако си мъж!“

Откакто се помня, все тъй — с такива очи към отвесния камък. Ужасният, чиято гледка само разбързва сърцето ми. Няма и на кого да са оплача. Защо ли? Не зная. Отдавна и не се питам защо. Просто изпълнявам задачата. Слушам шепота на стремежа, вкоренен в моя мозък, откакто се помня. В тялото и в кръвта. И преди тях — в инстинкта. Просто пълзя към ръба, там е окото ми винаги, забивам си ноктите, колкото мога, драскам и хапя, гърча се, ритам — вия навътре към себе си…

И неизменно — досега — падам, преди да съм хванал ръба.

Забележително е това, че не ударът долу е толкова страшен, колкото онзи вик „падаш!“, преди да си стигнал целта. И онова тихо отчаяние после, в което и болката даже е нещо добро.

Започвам отново, защото човекът — това е, изглежда, едно поръчение. Толкова време съм употребил да мисля: от кого е това поръчение? От същия човек ли, когато той е бил дете и силно е пожелал нещо? От тези около него ли, които неусетно и постоянно като миризма от собствени дрехи са му внушавали нещо? А може би — както един мой приятел твърди — някъде по звездите има такъв институт, където ни програмират и наблюдават. За всеки от нас — казва моят приятел — там има картон, вътре е вписано всичко, има си и специален научен сътрудник, който следи цялата работа и ежедневно я направлява. Поставя задачи, препятствия, прави си своите изпитания.

— Аз — казва този приятел, — моя отговорник много често го псувам.

— Защо? — питам и се усмихвам.

— Ами взе — вика, — да ми ги поставя едни…

И за това дълго съм мислил — как ние сме някаква опитна биосреда, някаква проба или нищожна частица от нещо огромно и невнятно; тогава обикновено си казвам защо се блъскаш?; къде искаш да идеш?; не ти ли стига това, че си жив, млад засега, всичко е просто, нормално и добре — защо не си гледаш живота?

И се е случвало — почвал съм да „си гледам живота“. Ям три пъти на ден. Лягам и ставам. Работя. Чакам да ме пенсионират и да умра. Случвало се е, казах, не само веднъж, правил съм и това, докато някоя вечер, някоя сутрин, в един най-обикновен миг пред окото ми се изправи отвесният камък, магнитният, коленете ми отмалеят, пулсът ми се разбърза и онзи неописуем вик-шепот ме хласне отвътре като вълна…