Дончо Цончев - Правилата

Както и да е, знаменитият ден мина. Според мен — идеално! Вечерта дълго не можах да заспя. Първо, защото до среднощ си лафихме с Янко и Ганди, а после, защото пак за това мислих: откъде-накъде ми е толкова кеф, когато някои от нас вземат акъла на другите? Разбира се, сега говоря не за „втория начин“, на който ние сме си признати царе, а така — по чистите правила, както обича да ни повтаря толкова често Бабича. Не помня някога да съм мислил толкова много. По едно време си спомних почти всички по-важни неща в моя живот — включително ония, за които най мразя да споменавам — и тогава разбрах, че като се почне от самото ми проклето раждане и се стигне до днес, всичко беше вървяло извън правилата. Попитах се пак, както толкова пъти, чия е вината? Моя ли е изцяло? И отново, за хиляден път, сега вече завинаги , си отговорих, че не. Поне не изцяло. Когато можех да мисля — на десет или дванайсет години, — самият аз вече бях една голяма вина. Чужда. А по това време бях толкова сам, че не ми оставаше нищо друго, освен да продължа тази вина. Това и правех. Много успешно, докато стигна дотук. Вървях по всички пътища извън правилата, защото само това беше заложено в мен. Не знаех как ще продължа, в момента не мислех това, а само исках да си обясня новия начин, по който усещах напоследък нещата. И мисля, че успях. Всъщност нямаше никаква особена гяволия, работата бе проста. Аз, както и някои от другите тук, за пръв път бях изпитал оня много голям кеф от спазването на правилата. Бяха ми ръкопляскали. Бабича ми бе стиснал ръката и ми намигна като приятел. Това беше всичко.

Заспах на разсъмване. На другия ден ми беше кофти чак до следобед, когато започваше редовната тренировка.

В деня на срещата бяха станали толкова малко и толкова дребни „произшествия“ — както все пак ги нарече директорът, че аз можех веднага да предприема следващата, още по-важна стъпка: участие на моите момчета в редовни състезания навън. В окръжния град бе насрочен турнир. Една сутрин отскочих до там и с местните деятели лесно постигнах споразумение. Стига — казаха те — твоите юноши да са все пак подготвени, защото в нашия отбор има двама републикански шампиони. Само свих рамене (човек най-лоша реклама си прави, когато опита сам да се рекламира) и се заинтересувах в кои категории са техните шампиони — нещо, което, разбира се, знаех отлично и много отдавна. Да, казах, имам състезатели в същите категории. Всъщност от моите момчета в тези категории бяха Янко Янчулев и Александър Ножаров. Можех да се обзаложа десет срещу едно, че Ножаров ще спечели срещу шампиона. Колкото до Янчулев, той имаше реални шансове за равна борба.

Едно от условията, които нашите момчета трябваше абсолютно да спазват, за да ги допусна до участие в състезания вън от интерната, беше: да нямат двойки и регистрирани в книгата провинения. Ножаров имаше две — по физика и математика. Трима от другите мои състезатели бяха записани в книгата със скорошни дати. Опитах с директора да уточня някакви по-къси срокове, след които записаните провинения да губят един вид давност, но той се оказа непреклонен. Неговата стара система признаваше за единица време само пълния месец.

— Амнистиите — каза той — във всички случаи са поне шейсет на сто съучастничество в извършените престъпления.

Увещавах го дълго и напразно. Отчаян от неговото нежелание да разбере нещата, извърших и първото отклонение от моите собствени принципи. Отидох при Костов и го помолих да изпита Ножаров по двата предмета и да му оправи двойките.

— Детето ли? — каза колегата и се засмя до ушите. — Та той… Аз… Нали ще стана за смях!

— Не те разбирам…

— Виж какво, Бабов, това момче никога не може да изкара повече от „две“, разбираш ли.

— Не. Той е… нормален човек.

— Знам, че е нормален, но с математиката и физиката е скаран още от рождение.

— Нищо ли не може да се направи?

— Не виждам смисъл.

— Слушай… Какъв по-голям смисъл от този да му дадем пътя в живота? Кажи.

— Ас незаслужени тройки какъв път в живота? Ти ми кажи.

— Той няма да става физик и математик. Той ще стане един първокласен борец. Но не искам да наруша принципа си заради другите. Не мога да го пусна на това състезание с двойки.

— Значи ти не искаш да нарушиш твоя принцип, затова аз да наруша моя, така ли?

— Малко нещо така излиза, но аз вярвам, че ти ще помогнеш.

Костов се замисли и след това каза:

— Кажи му да си научи уроците и да се държи прилично в моите часове. Изобщо. Не само докато му подаря тройките.