Дончо Цончев - Правилата

Гуменката бе вързана, това натегна обстановката около тепиха допълнително (и, разбира се, благоприятно), момчетата отново бяха при мен.

— Знаете правилата — казах. — Който ги нарушава, ще го отстраня. Другият ще бъде победител, все едно с туш.

Дадох знак, чу се първият гонг.

Сред невъобразимите викове около тепиха двете момчета се вкопчиха. Вените на слепоочията ми тупаха. Стисках свирката в зъби така, че — после видях — те бяха се отпечатали. Нима наистина бях запалил благородния огън и тук, където всякакво възпитание бе толкова неописуемо трудно? Или — още по-точно — нима бях успял да отклоня отдавна лумналите огньове от естествени, но силно изострени, изкривени и опасни страсти в посоката на една културна мъжественост, каквато всъщност е спортът?

Не усетих, че мачът всъщност бе свършил за по-малко от минута. Чух виковете:

— Туш! Туш!

— Браво Гаринча!

— Ей, съдията!

Гаринчев беше поставил противника си в критично положение, натискаше го и ме поглеждаше въпросително.

Хвърлих се по корем, видях туша, отброих двете секунди с удари на ръката и свирнах. Момчетата станаха и за моя изненада се поздравиха сами. Без да става нужда да ги подсещам. Михайлов спортсменски тупна Гаринчев по гърба всред шумните овации на момичета и момчета. Хванах ги за ръцете, обърнахме се към „трибуната“ (двете пейки, където седяха учителите) и вдигнах ръката на Гаринчев. После ги изпратих по ъглите в очакване на следващата двойка. В гърба ми течаха вадички студена пот. Почти ми се виеше свят. Имах чувството, че съм летял от десетметровата кула — пренасяйки във въздуха толкова риск, страх и съмнение, — но вече всичко е минало, спасителният плясък във водата кънтеше в ушите ми, устата ми отново поемаше дъх…

Бях истински и неизказано щастлив.

Голям панаир бяха тия борби, майка му стара, голям кеф и сеир! Оня тепих лъснал в средата — ама съвсем истински, — оная паплач реве, та се измята. То се знае, най-голямата патърдия иде от фустите. Колкото по-малко акъл има човек, толкова по-силно крещи, ако сте забелязали. Едно ме е яд само, че се разминах с голямото удоволствие, когато го метнах онова копеле, Миризмата. Май че нямаше цяла минута от началото. Гепих го с една хватка, тръшнах го с премятане и това беше цялата работа. А трябваше да си го търкалям до края — хем тренировка да си направя, хем да покажа на ония балами от публиката какво знаем ние, от отбора на Бабича. Та така, разминах се с тая идея, защото ужасно бях се навил и въобще нищо друго не мислех, освен по-бързо туша над Миризмата. Те и другите от първия отбор така правеха и ето че бързо-бързо дойде време до десертната схватка. Тя беше — сещате се, естествено — между Ганди и Детето. Да не пропусна: Бабича прекрати три срещи заради фалове. Дисквалифицира най-напред Янко Янчулев, после Любомир Злото. Техните противници по този начин спечелиха чисто, макар че бяха по-слаби. След това Бабича дисквалифицира една двойка, тоест изгони ги и двамата. Това бяха Гарибалди и д’Артанян. Да ви кажа право, те така почнаха, че и аз бих ги изгонил. По-добре, отколкото да си извадят алмаджиците, или пък да си изгризкат ушите, нали? Те точно това щяха и да направят, ако Бабича не ги беше изгонил навреме. Виж, за Янко мен ме е яд. Тук Бабича малко се изсили, което си е. Както и да е, негова работа, важното е, че най-сетне излязоха едни срещу друг Ганди и Детето. Трябва да ви обясня, че всъщност те двамата са в първия отбор, заедно с мен, Янко, Гарибалди и Злото, обаче Бабича нарочно ги пусна един срещу друг. Първо, защото иначе нямат противници, и, второ, защото това си беше спектакъл и половина!

Какво да ви разправям, беше ужасна история. Значи, физиката обяви по високоговорителите:

— В червения ъгъл — Иван Саботинов, в синия — Александър Ножаров!

И тя почна още оттук. Всичко живо се свило на място и чака. Големи противници, голям мач, братче! Сигурно само за тези девет минути може да се напише една книга. И даже по-интересно от книга, както обича да казва оная мекица Пудрата. Говоря ви за Аля Пудрата, не може да не сте чували нещо за нея. Аз пък не познавам някой, който да не е чувал нещо за нея или нещо да не разправя. Та това е на Пудрата коронният лаф: по-интересно, вика, от книга. Веднъж я питам — бяхме в едни тръни оттатък дерето: — „Абе, викам, ти все за книги говориш, майка му стара. Барем чела ли си някоя, или само така, заради лафа?“

— Чела съм — вика, — около двайсет парчета. Искаш ли да ти дам някоя?