Дончо Цончев - Правилата

Не съм забравил — лафът ни беше за туй, как Бабов направо се беше разхубавил. (Въобще не забравям, главата ми е достатъчно празна, за да си позволи и това.) Фино обръснат, ризата като Фанфан Лалето, даже носът му като че ли беше се поизправил. Бам при Царо, за мангизите. А Царо сега накъде? И не за друго, вие кой знае какво ще помислите! А само защото идеално разбира, че ако не удържи и той на думата си, на другата сутрин интерната го смятайте разрушен из основи! Кандиса като момиченце и ето ни след три дни в града. Добре забелязахте, нали? Ето и ни — мене, Детето, Ганди и Бабов в града. Майчице! Ние в града! Ама подстригани, ама излъскани… И най-важното, че Бабов, който просто не знаеше какъв риск е поел, изобщо не ни чете „конско“, преди да излезем. Само ни изгледа и каза:

— Разчитам на вас. Знаете как се излиза оттук. Просто залагам изцяло на вас.

Гений. Лично аз в този момент бях по-сигурен от милицията. Ганди Му вика и той:

— Другарю Бабов… за мен бъдете абсолютно спокоен.

— За трима ни — каза Детето. — Няма какво да говорим.

И тръгнахме.

Рейс.

Хора.

Никой не те знае какъв си.

„Моля — вика ми един, — ако обичате“. Ужас. А магазини — така!

Даскала си върви, хили се и приказва, изобщо не му пука. Гений, нали ви казах. И от какво да му пука, след като бяхме му обещали ?

Избрахме брезента, той го плати. Ганди и Детето се хванаха за пакета.

— А сега — вика даскалът, — имаме достатъчно време да се отбием в едно кафене. Бива, нали?

Ега ти, и ние като всички. Влизаме, сядаме. Той поръчва разни баклави и щуротии. По една цяла чиния за всекиго. Айде сетне по едно кафе, по кока-кола, стана една, както си става на нашите си фиести, само че сега денем и официално. Засърбя ме изведнъж мозъка и му викам:

— Другарю Бабов, много ли е… има ли начин аз да изпуша една цигара например?

Ганди почти изскимтя (зная и на него как му се пушеше точно сега), а даскалът мълчи и ме гледа, мълчи и ме гледа, докато най-сетне го измисли:

— Имаш ли цигари?

— Да — викам.

Правех си сметката, ако случайно кандиса, да си побъркам в джобовете и да кажа, че съм ги забравил. Но той не се съгласи. Взе да ми развива ония теории, че имал намерение да ни прави борци, истински спортисти и да ни води на състезания. Нещо, с което и друг път ни е будалкал, но сега, тук всичко това ми се видя възможно, майка му стара! Както излязохме за брезента, защо да не ни пуснат на състезания, не е ли така? От това още повече ми се пушеше. Ганди гледаше фасовете из пепелника пред нас, както змия гледа факира.

— Какви цигари пушиш?

— Каквито паднат — отговори вместо мене Ганди.

— Аз пък не пуша — каза Детето.

Вбеси ме това копеле! Обърна се против нас значи, говедото, за да се сложи на даскала.

— Ясно — вика Бабов, — става въпрос в момента какви имаш.

Започнах бъркането по джобовете, но то, разбира се, не можеше да продължи вечно.

— Пари имаш ли? — пита ме Бабов.

— Не.

— Не ти ли пращат?

— Кой?

Счупих му черепа, без да искам. Леле, да бяхте видели очите му, когато изфъфлих това „кой“…

— Той… — започна Ганди, обаче се отказа, без даже да го погледна.

Не мога да ви опиша какво става с мен, когато някой ми зададе подобни въпроси. Не мога, казах, и значи няма да ви описвам. Живи са и двамата, само това казвам, да не си помислите другото. Ех, де да беше другото. Обаче, хайде да си продължим нататък. Какво беше? А, да — даскалът поръча една малка „стюардеса“ и келнерката ( никога не съм виждал такива бели ръце) донесе пакетчето сравнително бързо.

— Моят съвет е да се откажете. Още в тоя момент — каза Бабов. — Ето, защо да не ви почерпя, но нали ви казах сто пъти: аз ще ви направя борци. Истински. Може би… големи борци.

— Те да не пушат двамата — казах аз, като имах пред вид Ганди и Детето. — Аз какво?

Между другото Ганди бе успял да запали преди мене.

— Как така какво? — дръпна се даскалът. — Та ти да не си нещо слаб или глупав?

Стана ми смешно. Викам му:

— Абе за глупав може и да не съм, но тия двамата… нали ги знаете.

— Те са в по-тежките категории, ти си в по-лека. Какво от това? Има световни шампиони по четиридесет и осем килограма, знаеш това.

— Знам — казах.

А, честно казано, никога не бях мислил и за това. Просто в този момент ми дойде на ума, че борбата съвсем не е спорт само за великани. Има си всякакви категории и така нататък. Попитах го дали той пуши, исках да го почерпя (с неговата почерпка макар), но той само поклати глава.