Дончо Цончев - Правилата

Едва забележимо (може би само си го внушавах) оживление. Ритаха се с колене, блъскаха с рамо, псуваха и си разменяха реплики.

— Мръдни си задника бе, свиньо!

— Мини отсам бе, кютук!

— Ей, скапльо, на тебе говорят, оди у строя!

— Трай бе, чукундур!

— Я си затваряй плювалника!

И тъй, след пет или десет минути (без никаква моя намеса) видях две „редици“. Висок до нисък. Среден, висок, нисък. И все на този принцип до края. Другата също. Криви като синусоиди.

— Обещах ви урок по борба. Ще удържа на думата си, но другия път само ще се строяваме. Това вашето е… смешно. Недейте се обижда, но просто е отвратително.

— Я па тоя! — каза някой отдясно. Отляво дочух: — Ти сега ли разбра, че тук всичко е отвратително?

Нямах какво да отговоря в момента, не знаех, помълчах малко и казах, все едно нищо не е имало:

— Иван Саботинов!

— Аз.

Все тъй безстрастно, безизразно и унило. Но все пак се обади. Тоест, започвахме .

— Иване, ти водиш маршировката, а аз борбата. Съгласно?

Ганди нямаше избор. Това „аз и ти“ — заедно, в момента наистина равностойно, трябваше според мен да го задължи. Много повече, отколкото десет тояги на голо. Чаках. Лицето му се кривеше в страшно за мен колебание. Търпях и чаках. Дълбоко бях убеден, че „тази паплач“, както казваше директорът, се състои от човеци , а исках да вярвам, че зная от какво се състои човекът въобще. Молех го мислено. Скърцах му със зъби. Ругаех се за експеримента, радвах се на надеждата. Чаках.

Ганди се изплю пред краката си и каза, като гледаше в земята:

— Аз предпочитам…

Кимна небрежно с глава към редицата за урока по борба.

— Сигурно. Но сега някой трябва да ми помогне. Не мога да водя и двете групи едновременно. Не искаш ли да ми помогнеш ти?

Той ги погледна и неохотно тръгна към тях.

— Изпълнявате каквото той ви командува! — Обърнах се към него: — Мирно, свободно, наляво, надясно, кръгом. Ходом и после бегом. Ако го направят добре, викаш ме и ги освобождавам.

— Тия ли? — той ме погледна в очите. Те никога нищо няма да направят. Само си губите времето.

Някой каза по мой адрес:

— Ама тоя е алтав, наистина!

Оставих Иван Саботинов при „сините“ и се захванах сам с „белите“. Извиках Александър Ножаров (Детето), той — за да не остане назад — се обади с „аз“ и направи крачка напред. Това вече бях го постигнал — обаждане с „аз“ и крачка напред — щом го направиха те двамата.

— Сашо, с тебе сега ще покажем на другите една хватка. Тя не е много сложна, но с нея трябва да се започне. Обикновено прехвърляне. Ето така… Само внимателно, да можеш да го запомниш.

Хванахме се, прехвърлих го, колкото можех нежно, той се претърколи на тревата. Като стана, се смееше.

— Какво, хареса ли ти?

— Аз я знам тая — каза той. — Само че, вие по-леко го правите.

— Я ми покажи, щом я знаеш.

Хванахме се отново. Някой подхвърли както и оня ден в коридора:

— Метни го, Дете!

Той наистина имаше някакво понятие за хватката, но се опитваше да я приложи безкрайно тромаво, бавно и примитивно. Аз се бранех внимателно. Казах му:

— Хайде, какво става?

— Ама… вие се пазите.

Спряхме.

— Добре — казах. — Сега ти се пази. Няма да се оставяш, ще се пазиш, колкото можеш.

— Добре, хайде!

Александър се настърви. Той вече беше почувствувал своето физическо превъзходство над мен и явно възнамеряваше да го използува. Играта се разгорещи, той стискаше ужасно китките, на ръцете ми. Финтирах го и го прехвърлих със злоба, много по-ефектно от първия път. В същия миг чух едно общо и спонтанно „а-а-а-а-а!“, което изразяваше одобрението на другите.

Александър стана (гузно усмихнат), отупваше си без нужда дрехите и ми каза:

— Добре. Само още веднъж искам. Сега ако можете, значи…

— Значи какво, Александре? Ще ме признаеш за по-добър, тъй ли?

— Да!

— Дете — каза някой, — ти ще кандисаш, когато ти строшат ребрата, мамка му стара!

— Дръж се бе, Дете! — обади се друг. — Ти му се плашиш, това е!

Когато застанахме отново един срещу друг, забелязах в очите му онова, което го бе вкарало в интерната. Не го знаех какво е. Но му видях в този момент сърцевината. Един толкова як, бит и обиждан, гладувал и недоспивал, работил или злоупотребявал без мярка, суров, невъзпитан и груб юноша идваше сега срещу мен, да излее цялата своя, неизказана никога и на никого, толкова дълго събирана, по младежки гореща ненавист. Стреснах се истински. Благослових онова, на което бях посветил най-хубавите години от живота си. Мобилизирах се докрай; един мой неуспех тъкмо сега би развалил всичко. Всичко , не само авторитета ми. Един неуспех би ги накарал — него и другите да продължат да вярват в „съдбовната даденост на индивида“ и никога да не усетят онази голяма магия при допира до културата на нещата. До придобивките на ума и духа. Един мой неуспех тъкмо в този момент би провалил още много неща, на които аз — вече рискувал достатъчно в този интернат за малолетни престъпници — дълбоко и трепетно се надявах.