Дончо Цончев - Правилата

Бяхме един срещу друг, глава до глава, ръцете му като клещи по моите, неудържимата му физическа мощ, безразсъдната смелост на младостта му — когато помислих с истински страх, че това е фаталната схватка в живота ми. Чух да му казвам:

— Внимавай много, Александре!

— И ти внимавай! — изхърка в лицето ми той.

Не можех да си позволя рискове. Той беше тежък за мене. Неочаквано бях се изморил повече от обикновено. Оставаше ми едничкият изход: да го надвия, с интелигентност. И с психика. За част от секундата съм решил, защото усетих злобното, малко нещо коварно спокойствие, с което го подмамих той мен да прехвърли. Бях вече във въздуха, чух виковете им, този път много по-истински и радостни… когато го контрирах и на земята се озовахме точно така, както и досега — неповратливото, непредпазливо момче отдолу и аз върху него. Викът прерасна в нов вик — сега несдържано възхищение — и докато задъхан и разтреперан стоях още отгоре му, чух три незначителни думички, които щях да помня, докато ходя по тази земя. Някой извика възторжено:

— Евалла бе, даскале!

Когато станахме с Александър, целият клас бе струпан в кръг около нас. Включително и маршируващата група на Ганди.

Ръката ми бе на рамото на Александър. Потупах го тъй, както прилича на достоен партньор. Бяхме еднакво задъхани и уморени, между нас — учителят и малолетният престъпник — в този момент нямаше никаква разлика. Освен, разбира се, онази малка моя сръчност в секундата, когато го победих.

Която секунда ми отваряше — този път мислех със сигурност — невероятно трудния път към сърцата на тези момчета.

Голяма бомба излезе това копеле новия даскал. Елате някой път да ни видите в часовете при него. Не знам какво е в семинарията, обаче трябва да е нещо такова. Братче, всичко е чисто! Като на кино! Това нокти, коси и така нататък — ставаме за изложба. Понеже — остави нас, — но Бабов е гявол и половина.

— Не за друго — вика, — ами като имаш нокти, например при борбата или при друга игра, можеш да одраскаш противника си. А и той не е длъжен да ти прегръща мръсния врат, нали?

Иди му кажи копче. И все така, баламската, ни кара да правим каквото си иска. Царо ходи зелен. Тоя Бабов му извади окото. Проваля му теорията, че сме рецидивисти и идиоти. И още нещо: Царо хич не обича да харчи пари за училището, като че ли ги дава от джоба си. А Бабов непрекъснато измисля по нещо. Първо ни взе екипи — гащета, гуменки, фланелки с номера на гърба. Сини и червени. Сега пък му иска брезент, ще си правим тепих. Обаче Царо не дава. Той само гледа да кяри от нас. Все нещо за бачкане ще ни измисли. И то какво бачкане мислите? Ако е стока, на нас ли ще го дадат? Както и да е, брезентът беше обещан при положение никакви гафове да не стават до края на месеца. Тоест, дванайсет дни без произшествия. Нещо, което не е бивало, откакто е построен интернатът. Обаче тоя път като си казахме помежду си и — край! Леле, да бяхте видели физиономията на Царо, когато изтече и последният ден и той нямаше накъде да изшава. А оня, нашият даскал, направо се беше разхубавил. Не помня дали ви казвах в началото, покрай другото, че тоя Бабов, като го видиш, общо взето, искаш да се обърнеш на другата страна. Много е смачкан. Една плюнка — това е. Може да се яви на конкурс за кофти манекени, с големи шансове да спечели. Антимъж, както казва оная, дебелата Берта. Тя се казва Мария, не знам защо ѝ викат така. Дебела е, но защо ли пък Берта? Никой, освен мене и още един-двама, не знае изобщо, че тя се казва Мария. Та тя така каза, дебелата Берта, още щом видя Бабов. Антимъж, вика, все такива ще ви изпратят на вас. Санким на тях, фустите, им изпращат по-свестни. Мен, ако ме питате, те всички са там антижени, тези фусти. Техният „колеж“ е наблизо, от време на време се виждаме. Съвсем рядко, ако говоря за официалните срещи. Аз имам предвид другите. Когато се слиза от прозорците на втория етаж по навързаните един за друг чаршафи. Сигурно ви е съвсем ясна цялата работа, не може да не сте гледали „Ромео и Жулиета.“ За какво ставаше дума, че май нещо се отплеснах? Аз съм така, няма защо да се лъжем, като стане дума за фустите, много лесно се отплесвам. Не бързайте с изводи, това е само тук, в интерната. Когато бях вън, като другите, не мога да си спомня дали изобщо ми е минавало през ума. Сигурно не, защото иначе все нещо съм щял да измисля и да направя с която и да било. А не съм, ама никак, което си е. Тоест, не бях правил нищо от всичките там номера с фустите, преди да ме вземат в това училище. Виж тук вече нямаше как, понеже тая тема, как да ви кажа, просто си е модерна. Тя е една от основните четири теми в нашия лаф помежду ни. Много пъти съм изчислявал, бройката е съвсем точна. Другите три са: бързите начини да се правят мангизи, спортът, приятелството. Подчертах думата бързи , защото съм забелязал това вечно, много глупаво недоразумение по въпроса за правенето на мангизи, така, както го разбираме тук и както се опитват да го тълкуват отвън. И вие знаете прословутия лаф „лек начин за печелене на пари“. Този лаф — обзалагам се — го има поне по осем пъти написан в досието на всеки от нас. Лек начин значи, така ли? Тогава защо не се опитате и вие? Та ако е толкова леко да краднеш например, нали досега нищо няма да е останало на земята. Напротив — ето аз какво ще ви кажа — нашите начини за правене на мангизи са съвсем трудни . И ние тук самите, зад оградата, сме едно доказателство за това. Значи според вас е леко да се обере нощем един магазин? Или да се бръкне на някого в джоба така, посред бял ден? А да се качиш на третия етаж по водосточната тръба, само за да се убедиш, че прозорецът е затворен добре? Опитайте само веднъж и тогава ще си говорим. Все едно, точната дума всъщност е бърз начин да се печелят пари. Но най-малко лек, нали. Както и да е, думата беше за друго, но все пак да свършим и работата си с фустите. Те са едната от четирите теми. Не можеше да не опитам и това. Излязох веднъж по чаршафите и така нататък, после се случваше пак да излизам. Проблеми няма, или по-скоро има един — дали и те ще успеят да се измъкнат. В повечето случаи успяват. Веднъж в тъмницата ми се случи така, че не разбрах точно кой беше. Тогава в началото ми се видя смешно, а по-късно ми стана гадно. Три или четири месеца след това изобщо не съм си помислил. Стана дума за проблеми: аз имам един много голям: дали, ако не бях вкаран тук, щях да си продължа тъй, без никаква особена мисъл за някакви си момичета? Или интернатът въобще няма нищо общо с това, а то си е просто във връзка с моята възраст. Толкова мисля и никак не мога да разбера. Както например и една друга история — тая с цигарите. Понеже не помня от кога пуша, значи не зная какво е да не се пуши. Сега трябва да ги откажа за някое време, за да зная и другото. А не мога, защото тук нямам възможност. В смисъл човек може да се откаже от нещо, което той притежава. А аз, както и другите тук, обикновено не притежаваме дори фасове, с изключение на така бързо свършващите се дни след някой успешен тараш.