Дончо Цончев: Романтика

Денят, в който джипката ме изсипа на грашовския баир и замина, беше слънчев и тих. Първите ми две работи, след като останах сам (не броя чукчето и торбата), се оказаха събличането на ризата и бързото лягане по очи. За човек, който обича да се пече, грашовският баир е нещо неповторимо. Имаш чувството, че си на върха на земното кълбо. И то си е така. Почти можеш да чуеш как ултравиолетовите лъчи просто писукат по кожата на гърба ти.

Задачата ми — да събера проби от едно орудяване в този район, — както обикновено, си беше за трима. Ние така правехме през сезона, тъй като, от една страна — миналата зима настъпи още през лятото, от друга — пролетта се пукна някъде към Петровден, а нашите началници в София не се интересуват от тези неща. Може и да се интересуват, но не ги знаят. Едно, че не идват насам, и второ, изобщо не слушат какво им говориш. Може и да слушат, но не го чуват. Не им е приятно. Или пък в същото време си мислят съвсем други неща.

Мислят например, че сега аз ще се върна по грашовския баир като изтърван, ще помъкна от дола към върха сто кила камъни на гърба си, после от върха към дола двеста, и въобще…

Знаете ли каква е нашата работа? Аз мога да взема в торбата ей този камък, който е до носа ми, и да му лепна един етикет с надпис „Върхът“. После да взема съседния и да му пиша на етикета „Делът“. И половината надница съм изкарал. Който обича — моля, — нека да заповяда на грашовския баир, та да провери кое камъче къде точно се е търкаляло.

Лежах си така този ден докъм обяд (под мен беше мокро от пот), подробно обмислях нещата от живота. Номерът с двете съседни камъчета и етикетите никак не ми беше интересен — аз съм го изпълнявал още като студент. Още тогава, когато не знаех добре как над лъжата ми за два лева после напразно работят петдесет души мои колеги — пак геолози, химици и физици, — как се картира, планира, залага на всичко това и, с една дума, как тези две кила вино (от което на сутринта те боли глава) излизат въобще на държавата, да речем, сто хиляди лева…

Не това — лежах този ден — да измисля; него го знаех отдавна. Работата сега беше да се намери чалъм, с който да не се лъжем един друг като идиоти, и в същото време да не се блъскам тук като луд. Не можех да свърша сам тая. Всъщност аз можех — може всеки от нас, — но не и за петнадесет дена, колкото бяха ми определили.

Теглих една на началника, станах и отидох към манастира. Там имаше хубави сенки и два чучура за милиони. Железни като дула — само да седнеш и да ги слушаш. А сигурно имаше и човек, защото още от джипката бях забелязал козата.

В един и половина се срещнахме с попа. В два бяхме приятели. Златко се казваше той, живееше тука самичък — единствен в светата обител. Разбира се, и козата.

— Без нея — вика — не мога. Тя ми е тука за всичко. И за млекце, и за другарче.

— Защо не слезеш ти в селото? — питах го аз, докато обядвахме с него под сянката.

— Какво да правя там? Когато им дотрябвам, те си ме търсят. Сляза, свърша я и се върна. Добре ми е тука на мене.

Говорехме си така, когато чух стъпките на магаре. Обърнах се и видях на пътеката някого — зад магарето, с брич и по риза. Той спря до чучура.

— Добър ден — викам.

— Добър ден.

Човекът си напълни съда, магарето пи и продължиха.

— Кой беше? — питам аз попа.

— Мани го… тоя.

— Ама тукашен или…? Видя ми се с брич, да не е от военните?

— Тукашен. Ей там има таквоз… станция. Той е милиционер и я пази.

Беше от ясно по-ясно, че двамата нямат дипломатически отношения. Затова спрях да разпитвам. Разказах на поп Златко за мене, за трудностите с бързата работа и с плана. Викам му:

— Ако имах неговото магаре, то да ми мъкне тежките проби, ела гледай…

— Че иди го вземи. То не му трябва.

— Дали ще го даде?

Поп Златко сви рамене, сви устни презрително и повече нищо не каза.

Вечерта бях гост на Ангел — така се казваше милиционерът. Той ми отстъпи магарето си с готовност и даже предложи да ми помага.

— Че какво — викам — можеш да ми помагаш, като си вързан тук да седиш? Тя иска ходене, моята.

Той каза, че ако все пак има нещо да се помогне, без да напуска района — дадено. После извади някаква ракия и тук вече ние по всички линии се разбрахме. То се знае, с изключение на една — не даваше дума да кажа за попа.

— Абе я го мани това расо — разлюти се той изведнъж, когато му казах, че мисля да спя в манастира. — По-добре иди долу, в селото. И по-удобно ще ти бъде, и…