Дончо Цончев: Протокол за истинското приятелство

От мисълта, че утре изливаме плочата, този ден беше чудесен. На всяка къща големият миг е, разбира се, наливането на плочата — като обхождам с очи тези безкрайни вили и вилички по околните хълмове, лесно ми е да разбера, че и вие сте го изживявали. (Казвам го без капка завист и подигравка — който не обича имотец на село, нека и да не види.)

Почерпих тримата си приятели, които утре щяха да ми помагат. Говорихме за съединението и силата, показвахме си мускулите (единият беше известен щангист) и ето че неусетно се мръкна. Те обещаха да ми помагат всеки свободен ден. Говорихме за въздуха, чесъна и лука и особено за доматите, що собственоръчно откъсваш от корена. Аз обещах голямата таванска стая да нарека „Клуб за приятели“. Всеки знае ключа — идва и живее като у дома си. Дворът не е малък — мераклиите могат да разработят някоя и друга лехичка за себе си. Прегръщаха се. Идеята ми се оформи окончателно: „Вила — клуб за приятели“. В това време лампите мигнаха и един неприятен човек не особено любезно ни подкани да ставаме. Това беше най-хубавият миг от вечерта. Възмутени, ние се преместихме в съседния бар.

Отделих една двайсетачка и казах, че това е за утре, за хляб, кебапчета, бира и цигари. Бях прав. Имаше логика. Хората щяха да ми работят без нищо — защо да не ги почерпя отсега, както е тръгнало хубаво?

Оказа се, че най-приятното сега започва. Никой не ни пъдеше. Имаше музика, номера и балерини.

— Колко жалко — казах, когато работата опря до отделената двайсетачка.

Тримата ми приятели се бръкнаха и успяхме да си поръчаме още. (Едно-едничко неудобство тук беше се появило — във вид на уиски, човек с две сериозни глътки изпиваше всъщност цяла торбица цимент.) Хубавото е скъпо, разбира се. Но приятелството е още по-скъпо от всичко. Единият каза, че щял да донесе бирите от къщи, имал бил цяла непобутната каса. Другият каза, че щял да вземе кебапчета. Третият предложи да си сварим на огнището боб.

— Вярно бе! — сетих се аз. — Едно гърне боб на огнището, а?

И иначе умно отделената двайсетачка изчезна за двайсет минути.

Вече нямаше какво. Трябваше да си тръгваме. Бездруго сутринта ни очакваше бетонът. Въздъхнахме, както се полага в такива моменти, и тогава се появи Пешо. Лицето му светна, светна и моето — ние сме стари приятели. Той седна при нас и още докато го представях на другите, за негова чест поръча цяла бутилка. Половин тон цимент значи това — няма какво да се лъжем. Почти колкото за цялата плоча. Но това са други неща. Ние сме хора. Не сме от цимент и желязо, а и не щем да сме от такава материя.

Пешо остана много доволен от нашата компания. Поръча още коли, кафета (два и половина през нощта) и когато дойде време да плаща, нито едно мускулче не трепна по гордото му лице. Наброи ги човекът като едно нищо и се облегна назад. На всичкото отгоре заяви:

— Щом работата опира до помощ, утре и аз съм на плочата.

Ръката му преряза въздуха хоризонтално и нямаше какво повече да говорим по този въпрос.

Ех, мигове щастливи… Вярно, няколко часа сън след това не бяха нито разкошни, нито достатъчни, но когато на спирката си подадохме по една ръка и петимата, всичко пак беше о’кей.

Слязохме в селото, изпушихме по една цигара в прекрасното утро и ето че бяхме на мястото.

Торбите цимент, купчините баластра и пясък. Лопатите, количката, маркучът на чешмата. Желязно карираният кофраж. Боже, помози.

— Ей, боба! Къде е гърнето? — сети се някой.

— Бирите! — плесна се по челото друг. — Забравихме бирите.

Той взе една мрежа, събрахме по лев, по два и отиде към магазина за бира. Гърнето беше мръсно и аз започнах да го мия. Трети се хвана да чисти самия боб, четвърти отиде из градината да търси джоджен и лук. Пешо беше издърпал една рогозка на слънцето в тревата и се бе опънал по гръб.

— Ти какво рано-рано? — викам.

— Малко като Тодора.

— Коя Тодора?

— Дето полегнала.

Посмяхме се. Работата не е заек. Щангистът ни разказа как в Америка един български композитор не можел с месеци да обясни заглавието „Полегнала е Тодора“. Там, казва, хората или са легнали, или прави. Скоро онзи с бирите се върна, огънят бе разпален и гърнето с боба зае мястото си.

Плюхме си на ръцете и посегнахме към лопатите.

— Чакай, чакай — каза Пешо, както бе дигнал глава, с ръка над веждите, да разгледа кофража. — Това нещо тука как си го представяш така?

Наистина една от челните дъски не беше закована добре и щеше да изтърве бетона. Качих се да я оправя. Извиках един, да ми държи. В това време бобът кипна и двама изтичаха да отдръпнат гърнето от огъня. Останал сам, Пешо направи още веднъж като Тодора, сега по корем.