Дончо Цончев: Протокол за роднините

Преди години, когато най-сетне покрих къщата в Нови хан, доведох баща ми да я види. С най-голям трепет очаквах неговата оценка — освен мой личен родител той беше известен строител и многократен орденоносец. Стигнахме, обиколих колата, да му отворя, както бива за най-важно началство, той със стъпването на земята измери постройката от основите до комина и рече:

— Тоз трафопост сега… Какво ще го правиш?

— Що трафопост бе, татко? И как тъй какво ще го правя? Нали ще живеем уж тука?

Старецът огледа голата шопска поляна наоколо и много силно се изсмя срещу единственото дърво в имота. Рече:

— Таз джанка става за производство на боздугани.

После изведнъж стана сериозен и махна с ръка към къщата, като да пъдеше муха:

— Добре, че е умрял дядо ти, да не гледа това… Той с Фича Кольо мегдан мереше, пък внук му…

Това беше оценката на потомствения строител. На връщане до гара Левски мълчахме. Чак на раздяла го попитах:

— Е, ти сега няма ли да ми дадеш някакъв съвет все пак?

— Само един — рече баща ми. — Да не я показваш на никого. Живей си вътре, щом искаш, ама…

Той много красноречиво произнасяше думичката „ама“. Веднъж го бях питал дали е чел новата ми книга. И той бе казал: „Абе аз я четох, ама…“

Цяла седмица след посещението на моя строеж аз ходих мрачен, пъшках по кафенетата и разяснявах на интелектуалците някои тънкости от строителството. После се впусках в архитектурата. И нищо не можеше да излекува душата ми, докато внезапно не реших: Ще ги поканя всичките!

Поляната — широка. Сърцето — още по̀, дал господ. Под трънестата ужасна джанка — разкошна сянка. Пещта работи страхотно — все пак детството ми бе минало в онази махала и гара Левски, която в старите и романтични времена носеше името „циганската“.

Така и направих — роднините с охота приеха поканата.

Аз (пляскам с ръце, важен). Хайде, попадии! Действайте! (Към тъща ми.) Бабо Верке, ти какво се криеш тука?

Тъщата. Ох, не знам какво ми е…

Аз. Как така не знаеш какво ти е? Хубаво ти е! За какво сме се събрали всичките?

Тъщата. Абе ние сме се събрали, ама… Я ме виж каква съм.

Аз. Страхотна си. Такова гадже си, че…

Тъщата. Недей приказва, моля ти се. Нали се гледам в огледалото.

Аз. И какво, като се гледаш?

Тъщата. Гледам се, гледам се и… не мога да се гледам.

Майка ми. На мен пък гости ми дай. Како, помниш ли кога село Левски го обявиха за град, от нашия балкон го обявиха през четиресет и пета година, тогаз като рекох на управниците от София, дето го обявяваха: „Вие може да си управлявате държавата, ама таз къща я управлявам аз, затуй сега ще почакате още малко, че баницата не ми е готова, още малко й трябва.“ Tя, таз баница, беше такваз, че я точихме като селяни, пък я ядохме като граждани, и онез се спогледаха, пак седнаха и я дочакаха, не помниш ли ма, како?

Леля ми. А, помня, как да не помня. Тя твойта уста… много лесно се помни.

Тъстът (смее се, после изведнъж виждам сълзи в очите му). Тц, тц, тц, тц…

Аз. Какво бе, дядо Кольо? Нещо кусур ли намираш?

Тъстът. Абе какъв кусур пък ти. Мило ми е! (Вика.) Мило ми е! Като ви гледам… Млади хора, хубави хора… Кой ти е вярвал, че един ден такъв като… теб ще завърти дом и семейство? (Кръсти се.) На̀, никога не съм го и мислил!

Майка ми. Че защо да не завърти? Какво му е на момчето? Ние сме от сой, свате. От болярско коляно чак идем!

Леля ми. Викаш, сой, Гито, че да ви кажа. На нашто дете, на правнучето Иванчо, дето има една дума, за вас лъжа, за мене истина, ама чак и пръдничката му на сладко мирише!

Братовчедът. Мале… хубави ги приказваш, ама понякога тъй… май малко се увличаш, а?

Леля ми (към него). Ти да мълчиш! Че какъвто серсемин си беше от малък, такъв си остана до дърт!

Аз (пак пляскам с ръце чорбаджийската). Хайде, по-младите попадии, действайте!

Леля ми. Действат те, ама… Гито, кака, на Батуховските видях булката оназ неделя. Слушай! Бяла, хубава, едра!

Майка ми. Че моите снахи, като са дребни, какво им има? Щяло да брусим крушата с тях! Ти кобили ли искаш да ми тъпчат по двора?

Леля ми. А, нищо, нищо… Ами да не се уморяват лесно, като са тъй… Ама тя, оназ, бяла, ти казвам, бяла като мляко!

Майка ми. Синовете ми си водят булките на море, те оттам са изгорели, на плажа.

Леля ми. Тъй, тъй. Те… много трябва да са се пекли на слънцето, щото и през зимата им остава от туй, почернялото…