Дончо Цончев - Протокол за колегиалността

Тази история започна с това, как в нашата стая счупихме три термометъра. Ако не знаете — ние произвеждаме препарати. За чистене, мазане, цапане — реклами има в целия град. Варим различни каши, сиропи, маджуни. Веднъж една тенджера гръмна, кашата се разплиска навсякъде, Иван си опари ръката, Емилия се прости с една блуза и по носа ми се лепнаха няколко капки. Мога спокойно да кажа, че най-тежко пострадах именно аз, тъй като ръката на Иван се оправи. Ема си купи по-хубава блуза, но хората, които и до днес гледат този възморав тен на носа ми, са склонни да мислят съвсем друго.

Както и да е, в първата суматоха никой не се сети за термометрите. Същия ден всичко изчистихме, работата нормално си продължи и чак след седмица или две Емилия каза внезапно:

— Абе какво стана с живака?

— С кой живак? — казахме ние и май вече се бяхме сетили.

— Ей, вярно бе — вика Иван, — къде отиде живакът от термометрите?

След работа пак вдигнахме всичко и започнахме да претърсваме. Намерихме само две капчици — останалият живак беше по фугите в дюшемето.

— Лошо — каза Емилия. — Нещо трябва да се направи.

Ние и бездруго си знаехме колко е лошо това: под пода на помещението, в което работим, да има пръснат живак.

И ето, от този момент почна борбата.

— Другарю Ганов (началник на нашия цех), така и така, когато стана белята, нали се счупиха три термометъра…

Обяснявам му аз цялата работа, той идва, „преглежда“ (какво може да види отгоре?) и в заключение казва:

— Сто кила мъж си, маа му стара, от една шъпа живак се стъписа!

Толкоз.

После Иван ходи при председателя на профкомитета.

— Другарю Спиридонов, така и така, нали счупихме там три термометъра от големите, та живакът им се разля, и…

Спиро дойде да „прегледа“ и ни попита:

— Вие сега какво точно предлагате?

— Да се извади това дюшеме, да се почисти живакът, знаете колко е вредно отдолу да има живак.

— Вие сте луди бе! Това дюшеме струва колкото цялата ви лаборатория! Как се вади таквоз дюшеме, ти някога вадил ли си, или майтап си играеш? Три пръста чам! Де аз да имах това дюшеме… Я си карайте работата.

Ние си подкарахме пак нашата работа; сиропите, маджуните, кашите продължаваха да пътуват в красиви шишенца; хората чистеха с тях, боядисваха — правеха си живота колкото могат удобен, красив и приятен.

Мен бавно ме хващат големите ядове. Иван въобще не е скандалджия. Емилия — тя си е просто Емилия.

След няколко месеца някак се случихме на една маса с директора. Беше май Нова година или нещо такова. Аз цапнах няколко чаши набързо (така и така носът ми няма да избелее от въздържание) и изведнъж му разправям цялата работа. За разлика от Ганов и Спиридонов директорът едва не се пукна от смях.

— Брей! — изрева той, та всички да чуят. — Страшна работа с тия химици, брей! Чухте ли бе! Две капки живак ще ги глътнат!

И така нататък; „ния“ — както той казва — още веднъж станахме за резил. Това май ни беше последният опит да се справим с живака.

Странно нещо е човекът — странна е неговата способност да мисли. Иди му кажи: „Това е така и така, толкоз, ти няма какво повече да си го обясняваш“. И всичко си продължава нормално. Само че нас май ни изпуснаха. Мене, Емилия и Иван. Надявам се: тебе, Първан и Стоян. Даже, напротив, на мене винаги са ми казвали още в училище: „Недей така слепешката, момче! Попитай кое, как и защо! Помисли сам, сам се опитай да си го обясниш. Я сега повтори с твои думи!“ И правех всичко това колкото можех — с удоволствие и с желание, — завърших някак, постъпих на работа; бих искал, преди да седна на една пейка в градинката с бастун и с изкуствена челюст, да си живея живота по мое разбиране. Например да ям, когато съм гладен. (Дори ако на Ганов и Спиридонов им е противно.) Да викам за този отбор, който на мене ми харесва. Ако се е разлял вреден живак под краката ми, да намеря чалъм да го махна.

Всъщност сега вечер разказвам за моето си страдание след случая с термометрите; приказките на Ганов, директора, Спиридонов повредиха собственото ми мислене. Аз тия хора ги намразих. Поотделно и заедно, покрай тях постепенно и други — не исках да чуя за никого. Казано честно, това за „стоте кила мъж“ горе-долу е вярно, а вие сигурно вече сте забелязали, че ние, бабаитите, много-много не му се замисляме за неща, свързани с нашето здраве, поради което и най-бързо се скапваме, но това вече е друга страна на въпроса. Работата, за която разказвам, бе в бавната и растяща омраза към тези над мен, което например ми действа много по-зле от сто счупени термометъра.