Дончо Цончев - Протокол за колегиалността

Не беше в по-добро положение и Емилия. Тази жена постепенно отслабна, лицето й се смали — все по-често намираше начин да излиза от нашата стая. Връх на всичките й тревоги, разбира се, беше една друга подробност: година и половина омъжена, тя нямаше още дете. В смисъл, че нямаше изгледи скоро да има.

— Живакът — казах веднъж на Иван, когато стана дума за това.

— Ей, да мълчиш — каза той много замислен. — Ти знаеш ли, че и мен нещо не ме бива. Той точно там удря, живакът.

— Ама как…

— Ей така на̀. Кофти съм от едно известно време. Не бях аз така, можеш да питаш, която ме знае.

Смехът си е смях, но и страхът си е страх — Иван си внуши своето тъй трагично безсилие, нямах никакъв начин да го утеша.

Е, представете си как ние работехме там — върху тези „три пръста чам“, под който лежеше, живакът. Веднъж партида туби „Поморин“ напълнихме с вакса за обуща. Друг път в четиристотин шишенца „за премахване на пърхот“ бяхме налели „смазочно масло за шевни машини“. Някои от грешките си открихме навреме, но други така си заминаха в магазините. Веднъж плащахме глоба. Друг път на събрание ни ругаха. Тогава ние пак казахме за живака и (един по един) всичко си мина и замина.

— Майка им, нека ме уволнят — каза Иван. — Сега работа за химици под път и над път.

— Аз и без това ще напусна — каза Емилия. — Вече съм ги предупредила.

„Самари много — помислих си аз. — Не съм казал, не съм ги зарязал.“

Наистина странно нещо си е човекът — странна е неговата способност да чака. Всъщност, като помисля, едва ли има друго животно, което така неусетно да се приспособява. Днес това, утре онова, времето си минава, всеки си свиква с това около него, лъже се сам, обещава си и измисля, надява се на големи промени — все така продължава, докато някой ден седне на онази пейка и гледайки как другите тичат към своите си заблуди, може с право да си помисли: „Защо ми е вече да зная?“

И може би с нас нищо повече няма да се случи и тъй щяхме да продължим, работейки в стаята над живака, псувайки Ганов и Спиридонов, и хората все така щяха да си купуват вакса за зъби и да гресират след баня косите си, псувайки Ганов и Спиридонов, тоест животът ни щеше да си тече тъй нормално такъв, какъвто го бяхме приели, ако не бяха настъпили онези големи промени…

Премените настъпиха изведнъж. „Съдбата бе друго решила“ — както се казва в една песен. Просто директорът на нашето предприятие беше внезапно уволнен и на негово място дойде друг.

Само три-дни след постъпването на новия ни директор се получи невероятна заповед: да си сменим стаите с Ганов и Спиридонов. Ние тримата в тяхната, а те пък сега в нашата, по „важни производствени съображения“.

Нямаше как. Бюрата на Ганов и Спиридонов бяха донесени при живака; нашите тенджери закипяха в тяхната стая. Тук първата ни работа беше, естествено, един малък банкет, който полека-лека се превърна в хронически фестивал: бяха песни и танци; подаръци, изненади; даже аз купих зюмбюли за нашата дама. На третия ден — с Иван бяхме сами — той помълча малко и каза:

— Виж какво, сега трябва да вдигнем тоя балатум.

— Моля?

— Под тоя балатум има живак.

— Ванка, ти изкукурига с тоя живак, майка му стара! Живакът беше оттатък!

— Абе той онзи си е оттатък, ама тук има друг — каза сериозно моят приятел. — Аз им го сипах на тия говеда. Влязох веднъж, счупих един термометър и… отдолу под линолеума.

— Кога беше това?

— Ами… доста отдавна.

Вдигнах си чашата, казах, че който нож вади, от нож умира, с намерение да успокоя моя приятел, пък то май излезе обратното, но това няма значение. Напуши ме смях, мислех, че цялата тая история вече приключи, когато Иванчо добави:

— С тоя директор говорих още първия ден. Заприказвахме се на двора. Обясних му цялата работа, той затова пусна заповедта. Това там за „важните производствени съображения“ е алабалистика.

— Добре си направил. Ама и той бомба излезе, нали? Сега тия дръвници да постоят на живака.

— Работата е там — каза Иван, — че в нашата стая вече няма живак. Миналата неделя, когато вие ходихте на бригада, изкъртих две дъски в края и извадих живака. Имаше една супена лъжица. Подът е наклонен и всичкият беше на едно място. После пак заковах дъските и така. Хайде сега сипи още едно, че ме стяга пак шапката.

Сипах на него и на себе си, чукнахме се седем-осем пъти, после отидохме някъде да довършим и се прибрахме почти на разсъмване.

И тъй, май че това е цялата тая с живака — ние даже забравихме да повдигнем балатума, под него и до днес има живак.