Дончо Цончев - Правилата

— Никога ли?

— По принцип никога.

— Ама не сте ги научили изобщо? — вика Ганди.

— Като мен, значи — пак се обади Детето. — И аз никога не съм пушил.

— Аз питам него — викам му на Детето. — Не тебе!

Бабов взе една цигара и я запали. В тази секунда го съжалих за пръв път. Умирам, когато някой ми се лигави с цигара, без да я пуши, както се пуши! Извърнах главата си да не го гледам, даже ми идваше да угася и моята, но все пак с крайчеца на едното си око забелязах, че той дръпна навътре дима по-мъжки от мене. Без кашлици, сълзи и лиги. Пушеше копелето като хамалин!

— По принцип никога, но се случва. Ето сега, заради вас, заради хубавата компания и хубавата работа, която днес свършихме. И заради приятелския ми съвет да ги откажете. Ще направя в училището отбор, който ще участвува в състезания. Вас, тримата, вече съм ви определил в този отбор.

— Като къде… например — обади се Детето, — можем да участвуваме в състезания?

— Навсякъде. Защо къде?

— Е, как…

— Така — Бабов се ухили. — Както се участвува в състезания. Ако спечелите първото, ще идем на второ. Ако спечелите и него, ще продължим по-нагоре и тъй.

Ганди беше си изпушил цигарата. Угаси я и пита:

— И докъде?

— Докъдето загубим.

Детето си изпи кафето като боза, облиза се и се ухили — същински простак. Вика:

— Ами ако не губим?

Бабов разпери ръце, ама адски доволен от лафа в момента.

— Ако не губите… не знам. Ще видим. Мога да ви представя в националния юношески отбор.

Идиотът говореше сериозно, честна дума ви казвам. Не ми се е случвало досега да не разбера в същия миг кой как говори. Не лъжеше, не ни будалкаше никак. И все пак ние се засмяхме. Луд човек — нас ще ни вземат за национален отбор! А Ганди взе, че му го избъбря в лицето:

— Нас ли да ни вземат там?

— Защо не? Стига да преценя, че няма да ме изложите. Да добиете техниката, която трябва, издръжливостта и още много други неща.

Той се чукна с пръст по челото.

— Това са… хубави приказки — викам аз, — обаче…

— Какво обаче?

Нямаше смисъл да му обяснявам. Въпреки че сам мислех така: майка му стара, щом днес дойдохме тук, защо пък да не ни пуснат на състезания? И ако вземем да ги търкаляме разните мамини синчета, защо пък да не ни заведе там, където е юношеският национален отбор. Я си представете, че Ганди например вземе, та изтъркаля и национала? Ами Детето? Мамка му и копеле — на това, което е титуляр в моята категория — то пък да не би да е от желязо?

Казвам ви — нещо ми прилоша от радостна злоба. Нищо не исках — само да зърна това копеле, което беше национал в моята категория и което ходеше нагоре-надолу из чужбина. Леле!… Погледнах го Ганди — беше позеленял. Чоплеше едно възелче на покривката. Оня пък, Детко, блееше тъй, че джуката му щеше да падне на масата. После и не помня какво си говорихме, само знам как пристигнахме в интерната. Цял митинг ни направиха ония добитъци. И после две нощи не спахме, докато им разправяхме на бунаците как сме си „гурали из градо“ като графове. Как всеки е правил каквото си иска (тука, разбира се, малко се украсява) и най-много това — как сме седели на една маса целия ден, и сме си сърбали леко кафенцето — тримата балами, плюс един много страхотен човек, какъвто си беше наистина даскалът.

Бях си повярвал, че нещата се промениха, след отиването ми до града с двамата Ивановци и Сашо. Всичко мина така, както трябваше. Момчетата изобщо и не погледнаха настрана. Държаха се много добре. Най-важното — напълно открито . Единственото, което ме смути, беше това, че директорът след нашето благополучно завръщане с брезента, не реагира така, както очаквах. Този човек не изглеждаше особено зарадван от успешния край на един толкова труден и рискован експеримент, какъвто беше извеждането на момчетата.

— С тях е възможно да се случи всичко — каза той — дори и това, другарю Бабов, което се е случило днес. Тоест, произшествия не е имало. Но вие не забравяйте с кого имате работа. Тоест, съветвам ви да не им се доверявате толкова много.

Възразих му:

— Мислите ли, другарю директор, че те не оценяват както трябва този жест на доверие от наша страна?

Той само махна с ръка.

Все едно, тепихът след една седмица беше готов, нещата вървяха много добре. Предстоеше ни първото състезание срещу отбора по борба на окръжния град. Опрян на двамата Ивановци и Сашо, които вече бяха „заразени“, аз водех тренировките на моите ученици не само в редовните часове по физкултура. Всяко друго свободно време (то не е толкова много тук, в интерната) използувахме като за пред състезание. Натоварвах ги колкото за мъже и красивите ми илюзии бързо растяха — тези юноши се оказаха невероятно издръжливи физически. Разбира се, тук имаше една малка промяна в храната им — нещо, което успях да уредя случайно. Просто пристигна инспектор от министерството, който се случи мой близък приятел от института. Не знаеше, че съм тук. Разказах му за намеренията ми. Той препоръча в доклада си да се увеличи „разкладката“ на онези активно спортуващи възпитаници на интерната, които нямат никакви провинения. Директорът нямаше накъде, тоест — както би казал той — остави ме да изпълня препоръката на инспектора.