Дончо Цончев - Правилата

— Виж какво — рече даскалът, — ако не ме удариш ти, аз ще те ударя. Говоря много сериозно.

— Абе я ми се мани от главата! — вика Детето. — Ще взема наистина да ти цапна една!

— Броя до пет — вика даскалът, — и ако не ме удариш, удрям те аз.

Едни се изсмяха, двама-трима се обадиха:

— Айде бе, Дете, какво му се церемониш!

— Стига се е лигавил, затвори му устата!

— Удри го бе, щом сам се натяга!

Детето направи крачката и каза един миг, преди да замахне:

— Ти какво ми се репчиш на мене бе, гявол!

Това е, че не видях добре какво стана. Помня чудесно как Детето замахна, после го чух как изрева и го видях долу, размазан до радиатора. Колко пъти сме си говорили след това с другите абизанти — и те толкова са видели. Никой не можеше да ти каже как точно даскалът го преметна.

След това той се обърна към Ганди и му вика:

— Сега ти. Същият удар с коляно. И той е непозволен, грозен и опасен за тебе. Хайде.

— Аз няма много да чакам — каза Ганди. — И с мен няма да ви е лесно.

Голямата бомба! Ганди му проговори на „ви“!

— И по-добре, ако не чакаш, защото същото условие важи и за тебе — вика му даскалът. — Броя до пет. Едно…

— Внимавайте! — каза Ганди.

— Две…

Ганди го ритна и — сигурно се досещате — полетя някъде към Детето. Главата му се тресна в стената.

— Дневника! — вика ми даскалът и го взема от ръката ми. — А сега в клас, че се забавихме.

Овце ако сте виждали — така се набутахме в стаята. В девическите гимназии сигурно са по-буйни, отколкото бяхме ние в момента.

— Казвам се Бабов — вика той. — Константин Бабов. Аз съм новият ви учител по физкултура.

След това отвори дневника и започна да ни извиква.

Все помня отмерените движения на ръцете им — преждевременно загрубели; привидно бавните, дебнещи, всичко видели погледи на очите им — очакващи само обратната част на света, сянката на нещата от живота; все чувам внезапния скрит вик в гърдите си: „тука трябва да дойда!“ Бях втора година студент, минавах с рейса случайно. Случайно ги и видях — те работеха зад оградата. Чистеха каменливата почва, струпваха скалните отломъци на купчини и ги извозваха с ръчни колички. Деца и юноши между десет и осемнайсет години — така изглеждаха отдалеч, такива се и оказаха после. Миг е било — рейсът завиваше, — паметта ми го е превърнала в безконечно съновидение. И сега виждам отделни лица, дрехите им, движенията — дори съм си украсил този миг с техните думи. Моторът на рейса боботеше, те бяха далеч, невъзможно е да съм чул, а зная какво каза едно от момчетата, когато бутна с лакът съседа си и му сочеше рейса. Те бяха прави — единият с кирка, другият до количката — в късия миг, с две думи изприказваха цялата си съдба. Не зная думите точно, но то няма и значение — аз гледах момчетата. Виж — каза едното на другото — животът минава край нас.

Тогава реших, тогава чух оня вик в себе си и приключих един много стар спор между мене и мене. Точно така: не е ли човешкото мислене всъщност един диалог, не живеят ли на едно място — у всекиго — „за и против“, за всичко и против всичко?

За моето следване в института бях аз — осезаемият — мечтал съм го от дете. Бягах и скачах добре, вървеше ми във всички игри. Редовно се влюбвах в учителите по физкултура. Исках — като порасна — да им приличам. Да бъда такъв за очите на следващите момчета. Против моето следване в института отново бях аз. (В това отношение имах и много съветници.) Обичах учителката по химия и уроците, които тя ни предаваше. Дълго си фантазирах за чудния, таен и всемогъщ свят от атоми, йони и молекули — виждах се учен в бяла престилка, наоколо колби, разтвори…

Така стигнах и до конкурсите — двата, естествено — където победи първото аз. Дойде денят, когато видях в списъците на приетите физкултурници името си, докато същото това име в списъка на химиците просто го нямаше.

Щастлив бях, разбира се. Но това не ми пречеше да запазя една малка моя тъга — несподеляна с никого — по искрящите в мен епруветки, реторти и кристали.

Този ден — в рейса, — вече втора година студент, все така мислех за всичко това и се питах: нямали и тук, във вече избраната ми професия, нещо толкова тънко и могъщо, като в любимата химия? Не е ли човешката цялост — тялото и духът — една свръхсложна машина, богата и разнообразна до непознаваемост? Недостойна ли е задачата на учителя и треньора, да „формира“ стотици тела и души така, както тези тела и души биха били най-пълноценни за себе си и за околните, сред които се е случило да живеят?