Дончо Цончев - Правилата

— Разчитай на мен.

— Бабов, ти… вярваш ли, че от тия хулигани ще излязат борци, или просто така… да не ти е скучно?

Свих рамене. Погледнах го и ми се стори, че той прочете в очите ми моята голяма надежда. Усмихна се още веднъж и каза:

— Дай боже. Всеки случай… не знам. Скептик съм за всичко, свързано с тях. Четири години съм тука…

Същия следобед Сашо получи една тройка по физика.

На другия ден и по математика. Както ми обясни Костов, момчето се изпотило добре.

И тъй, оставаше ми само да освободя другите трима, които имаха провинения. Отидох при Богданов и му обясних, че тези състезания в града ще бъдат една обществена изява на нашата трудна възпитателна работа тук, че момчетата са добри и ще се представят отлично…

— Зная всичко това, мойто момче — каза зам.-директорът, — не се обиждай, но аз го зная много по-добре от тебе. Само че… как да ти кажа. Не може така да се анулират наказанията за провинения. Какво ще стане, ако така… Е, виж, ако някой от тях да речем се прояви много…

— А как да се прояви, другарю Богданов, като не може да излезе на състезанието? Та те тъкмо там биха могли да се проявят най-добре!

— А, защо… — Богданов се почеса и добряшките му, умни очи сякаш ме теглеха на кантар. — То може и в подготовката да се прояви някой от тях… Да речем, старателен или как там… ти знаеш. И ако решиш да го предложиш за едно поощрение…

Стиснах ръката му и изхвърчах към стаята си. Идеята му, така деликатно подхвърлена, беше единственото разрешение в случая. Всеки от нас имаше право въз основа на поведението на учениците да предлага писмено на директора намаляване или въобще отлагане на вътрешни наказания. Седнах и на един дъх написах предложението за тримата. Когато го отнесох на директора, той го прочете и каза само едно:

— Хм! Значи продължавате да затъвате, тъй ли?

Исках да му обясня, че продължавам да затъвам с пълно съзнание и дори с удоволствие и тъй ще продължа още много, докато стигна здравото дъно и от там се изритам нагоре. Скоро някъде бях чел нещо такова и страшно ми беше харесало. Но реших да мълча. Най-важното бе да откопча момчетата, за да ги имам всичките за борбите.

Буквално часове преди тръгването ни за града съветът реши да отмени наказанието на тримата и ние отпътувахме в пълен състав.

Рейсът ни носеше към града, те бяха в анцузи с инициалите на интерната и се държаха безупречно. Даже — както вече втори път забелязвах — малко по-съзнателно и сериозно, отколкото подобаваше на възрастта им. Малко по-тъжно и замислено. Нещо, заради което аз все повече ги обиквах.

Състезанието ми донесе повече, отколкото очаквах.

Гаринчев победи с явно превъзходство един много корав противник, предвиден за юношеския национален отбор.

Янчулев завърши наравно с републиканския шампион.

Въжаров загуби с една точка срещу вицешампиона на категорията.

Колев завърши наравно.

Триумфът ни беше в последните две срещи, където Саботинов тушира — с много умна игра — един извънредно техничен противник.

Същото направи и Ножаров още в първата минута, при това срещу най-силния юноша на турнира — републиканския шампион, известен като първа надежда на окръга.

Момчетата бяха героите на деня. Когато излизахме от стадиона, около нас се струпа половината публика.

Заведох ги на ресторант — нещо, за което не бях говорил с директора. Исках да вечеряме така (бях получил заплата), че този ден те да го помнят задълго.

Прибрахме се след полунощ с две Волги от пиацата. Почти всички ни чакаха будни. Положих усилия, за да се усмирят и да си легнат. Идваше ми да крещя от радост. Не знаех, че големият път, който вече си бяхме отворили с тези момчета, утре щеше да бъде отново засипан…

Какво да ви разправям — отидохме значи и ги размазахме! Това беше цялата работа. Моят беше едно говедо, не ти е работа, но и аз така го изхитрих, че ще ме помни. Тя тая не ще само сила, нали я знаете. Той и волът е силен, но върви като паленце пред остена. Като помислиш — човек с акъл е завладял земята, не само със сила. После другите продължиха и тъй. Ганди беше бог — не мога да ви опиша какво значи умен ! А за Детето да не говорим. По едно време щеше да изяде шампиона, ама така, както се яде със зъби. Не му даде да пие вода, дето викат. После един страшен банкет, който Бабича даде. После таксетата и въобще тая вечер я изкарахме като министри. Мога цял ден да ви разказвам само това, как публиката ни беше наобиколила и какви лафове чух да се казват за нас. Но защо изобщо да ви разправям, след като май всичко ще бъде дотук…