Дончо Цончев - Правилата

И тръгвам отново — към поредното, нежеланото, неизбежното падане в неуспеха.

Все едно дали разумният мъж следва поръката на детето. Все едно дали тласъкът идва отвън. Тръгвам, защото така искам. Добре ми е като гледам високия ръб. Нима тези неща не са основание?

В началото ръбът се наричаше професор по химия. Страхотен учен! После той беше прославен спортист. Борец, световен шампион — някакво чудо! Все едно — никак не стигнах дотам. Не зная точно защо. Опровергах в някаква степен оптимистичната максима: „искаш ли много — успяваш“. Мисля, че исках до края. Не пощадих нищо в стремежа, всичко бях хвърлил по тази посока. А резултата — вече го знаете. Разбира се, по дългия път с многократното падане, с времето вече се сетих за много неща. Например за това, че не от всеки човек става всичко. Че има спортове, изкуства, професии, все едно — които просто някому се отдават, а другиму не. Че до върха стигат само онези, на които точно този вид се отдава и едновременно те жертвуват всичко за него.

Просто накрая се сетих, че изведнъж и за мен е дошло времето, когато повече зная, отколкото мога.

Това трябва да е било в рейса или малко преди, все едно — идеята да хвана някой друг и него да дигам нагоре, да му помагам, да не го оставям да падне, преди да е стигнал заветния ръб — тази идея ме подлуди! Вярвах си страшно. Не виждах как може да сбъркам. Аз ли да сбъркам — който познава всичките начини за пропадане? Виждаше ми се невъзможно. Достатъчно беше само едно: да има кого да издигам. Да има един юноша като мен — загледан по същия начин в ръба, — когото да подхвана в изранените си от падания ръце. Какво съчетание, мислех си — в мое лице знаещият и неуспелият, в негово — можещият и младият! И каква по-добра почва от тези момчета тук, в интерната — недогледани, недовъзпитани, често изкупващи всъщност чужди вини — момчета жадни и оскърбявани, ловки и непреклонни, способни на всичко?

Глупакът аз — с такива луди надежди започнах…

Без да се сетя за най-простото и очевидното — впрочем мой много стар недостатък, — без да ми дойде на ум, че ако е било толкова лесно, те нямаше да са тук, в интерната. Та аз чак сега — след големия обир, след нашето пълно и гръмко колективно пропадане — помислих онуй, което и слепите знаеха: малолетни престъпници, сополиви бандити и кретени, типчета отсега и завинаги извън правилата. Извън обществото и закона. Извън тази стара и нова, променлива и вечна, окървавена и изконна, знайна и неписана книга за човешкото поведение, която Хомо Сапиенс си е платил твърде добре със своята срамна и велика история — от маймуната досега.

Стана дума за плащане — ето че и аз трябваше да платя сладостната си първоначална химера. И то по възможния най-горчив начин. Тъкмо след първото опиянение. Тъкмо след като вече можех да се кълна, че от тези момчета тъкмо аз ще направя едно малко, но истинско чудо.

Директорът ме повика към обед, последен — когато първите коментари и бяха затихнали. Той беше много спокоен. Посрещна ме прав, снизходителен, обърна ме гръб и така заговори.

— Какво мислиш бе… Бабов?

Свих рамене. Но той не ме гледаше.

— За какво… другарю директор?

Той помълча може би цяла минута и каза, загледан в прозореца:

— Ами за времето… за какво друго? Дали „ще запази характера си“ или ще има „променлива облачност, на места с превалявания“?

След това се обърна към мен и ужасно ми се изсмя. Не даже обидно. Убийствено. Като че ли това негово изсмиване уреждаше и приключваше нашите отношения, докато сме живи и двамата.

— Не ви разбирам… — пак свих рамене, много естествено и максимално неловко.

— Има си хас — каза той, — след като даже аз теб не разбирам. Ела нещо да ти покажа.

Приближих се до прозореца и проследих погледа му навън.

— Забелязал ли си тая дантела? — каза директорът, като сочеше с очи голямата желязна ограда на интерната.

Опитах да се усмихна.

— Какво мислиш ти? Че е поставена там за украса ли? Или да спира топката, когато твоите приятели играят?

Той така произнесе думите „твоите приятели“, че трябваше да се обидя.

— Другарю директор — реших да се защитя поне с интонация, — аз все още не разбирам защо ме извикахте.

— И въобще няма да разбереш — каза той. — В това съм убеден още от първия ден. Само изпълнявам задължението си на директор. Трябва да те смъмря, това поне разбери… Да ти се скарам заради поредния „тараш“ на лавката и даже да те накажа.

— Защо?… Каква връзка имам аз с този обир?