Дончо Цончев - Правилата

— Пряка, моето момче! — извика той силно. — Съвсем пряка връзка, ако не даже и подстрекателство!

Премигах и се втренчих в очите му.

— Ти, изглежда, знаеш как да се бориш и как да научиш тях да се борят, но от педагогика не разбираш ей толкоз! Ясно ли ти е?

Той ми сочеше с пръст връхчето на десния си показалец и като че ли се опитваше да ме хипнотизира.

— Защото твоите двама, д’Артанян и Гарибалди, направиха този „тараш“! Защото ти ги изостави, след като взе другите да се борят!

— Аз ги наказах. Те бяха наказани.

— Точно така. Сега те тебе наказват! Сега ти си наказан от тях! Сега те наказаха всички ни!

Гледах директора глупаво, все още не знаех какво точно говори. Изглежда, той схвана това и ми обясни.

— Виж какво, драги ми Бабов, аз не съм този… гад, който всичките, тук си представяте. Аз съм само първият поред нещастник в това училище, който през целия си живот е пълнил една каца без дъно! И поради това съм научил няколко правила. Сега те извиках, да ти кажа най-важните от тях.

Директорът се закашля, след това си дигна единия крак на стола и продължи, облакътен на коляно.

— Първо, най-малката обида на когото и да било от нашите възпитаници води моментално и неизбежно до престъпление. Второ, престъплението е единственият начин, по който тези… наши възпитаници могат да отреагират своите преживявания. Трето, единственият начин да не ги обижда човек е непрекъснато, с всичко да ги обижда. Това е една защита за тях, разбираш ли? Четвърто, всички учители и възпитатели като теб, които внасят „нов морал и човечност“ в това училище, досега са се проваляли! Пето, най-голямото удоволствие на малолетния дегенерат е тъкмо това — да те подмами и да те сгромоляса! И шесто, и седмо, и сто и десето!… Достатъчно е да запомниш каквото ти казах сега, ако не искаш да се замислям над твоето преждевременно уволнение.

— Другарю директор, аз ви благодаря за напътствията, но, първо, все още не разбирам моята собствена вина за последния обир. И, второ, не съм длъжен да мисля така, както например мислите вие, нали?

— Разбира се, че не си длъжен! И — външно взето — не си с нищо виновен.

Той се наведе към мен и прошепна:

— А всъщност си! Ти разбунтува и без това разбунтуваните души на д’Артанян и Гарибалди, заведе другите в града, остави ги тук и те трябваше да си отмъстят! Толкоз ли не разбираш!

Мълчах, защото мислех. Този човек очевидно познаваше „материала“ отлично и в най-тънки подробности. Но не можех да възприема неговите съвети. По-скоро не исках да ги възприемам. Поне докато мога. Разговорът ни продължи в същия дух още малко, след това той ми обясни, че обирът изобщо не го е тревожел и че единствената му грижа съм бил аз. Предпазвал ме от увлечения и горчиви последствия. Мислел за моето бъдеще. Бил съм все пак толкова млад.

Приказката му беше и умна, и добронамерена — в това нямаше капка съмнение. И все пак, когато излязох от кабинета му и след минута видях някои от момчетата, аз бях отново и още по-дълбоко убеден, че никога, никога няма да мисля така, както мислеше той.

Няколко от момчетата бяха се скрили в една работилница и дебнеха от там всеки мой жест, всяка от стъпките ми по двора след излизането от кабинета. „Разсеяно“, за секунда аз зърнах очите им.

И в този момент сякаш пак зърнах ръба — моя ръб на скалата, недостижимия — който още по-силно ме мамеше. Мене и тях — тези великолепни нещастници…

Исках да мисля така, вярвах си силно — сега вече наистина знаех, че ще го мисля и ще го вярвам до края.

Докато паднем с момчетата заедно.

Или докато видя някой от тях на върха му.

Братче, колкото повече мисля, толкова пò ми се изяснява цялата работа, а колкото тая цялата работа пò ми се изяснява, толкова по-кофти е да я мисля. По тоя случай не знам какво да правя и накъде искам да изчезна изобщо. Да се разкарам. Но и това, щом го помисля сериозно викам си: „Къде бе, нашият, къде ще изчезнеш? Къде е това място, дето те чакат ей така, с пълна тепсия? Ти, щом тука не намери чалъм да прокопсаш, където си се родил, на какво можеш да се надяваш навън?“ И вече сто пъти се псувам, когато ми дойде на ум за изчезване, макар тая желязна ограда вече да ми е стегнала мозъка. Виж, по друго е да изчезна оттук, да се забутам на някой обекти да си бачкам, обаче защо да не изчакам разряда? Дипломата, паспорта и така нататък — глупости, от които, като помислиш, се състои животът на възрастните. А не мога да си остана вечно „дете“ и „хлапак“. Даже и да го бях искал.