Дончо Цончев - Правилата

Мислех за този момент и по-късно, когато трябваше пак да се „гмурна в моите води“, и не ми беше никак трудно да си дам сметка, че битката, която бях започнал, щеше да продължи тъй до самия си край — под сянката на този директор и неговата вкокаляваща въображението ми „сериозност“, прокламирана всъщност, за да осигурява неговото собствено, относително при това равновесие.

Вечерта отидох у Богданов, където намерих и Костов. Имах намерение да им благодаря за техните разговори с Емилиан и Методи. „Мурука“ — както му казват момчетата — ме спря на вечеря. Имаше риба, уловена от него, и много хубаво вино от дюли.

— Пий две чаши, сине! — каза той, като се смееше. — И забрави, поне в този дом, всемогъщата сянка на Негово Величество!

Вече бях се усмихнал предварително — още на веселото му изражение и на бодрия от виното глас, — но на думата „сянка“ изтръпнах. Казах им какво съм си мислил преди малко и че съм поразен от същата дума.

— Той е ясновидец, Мурука — каза Костов с пълна уста. — Чете мисли. Винаги предварително знае какво ще се случи и така нататък.

Втора изненада за мене — не очаквах така леко и естествено Костов да каже пред него „Мурука“. Не знаех, че са близки приятели, при това на по-друга основа, отколкото като колеги и учители.

— Само един кусур има — продължи Костов. — Голям левак е като рибар! Четиристотин пъти годишно ходи да клечи край реката, а средният му годишен успех е от четири до шест кротушки. Ей такива.

Костов показваше пръста си, а „Мурука“ го гледаше с пълно презрение.

— А това в устата ти какво е, бе? А?

— Купил си я отнякъде — предъвкваше с много добър апетит Костов — или са ти я дали.

Богданов ми намигна и каза:

— Храни куче да те лае.

Вечерята и вечерта бяха за мен един малък празник. Чувствувах се сред приятели. Сред хора, с които се разбирахме просто, даже без много приказки. Беше крайно приятно да мисля за тях, за Емилиан и Методи. Казах го, а Костов добави безцеремонно:

— Този списък трябваше да започнеш с Елена, драги мои Дон Кихоте. Освен другото, което се отнася за нас, четиримата, тя е влюбена в тебе до ушите.

Искрено почнах да протестирам, но те не ми дадоха думата.

— Питай го — Костов посочи с глава Богданов, — той може да каже какво ще се случи нататък. Нали ти казах, че е малко така. С духове разговаря.

— Духове сега няма да ви покажа, но ще ви направя по едно кафе и ще ви гледам.

Богданов отиде да прави кафе, Костов най-сетне спря да яде (рибата беше едра и чудесна), запали цигара и ми каза:

— Бабов, ти още си толкова нов, че не зная откъде да започна. Тя е… много дълга нашата тука. А може би и трябва да си нов, иначе…

— Иначе какво?

— Иначе щеше да знаеш колко е трудно тук всичко, за да си вярваш, че ще успееш.

— Не те разбирам добре. Ти сега отчайваш ли ме или ми даваш кураж?

— Нито едното, нито другото. Просто казвам, че съм ти приятел.

— Знам това още когато писа тройката на Ножаров.

— Детето ли? — той се засмя. — То беше истински подвиг. И за мен, и за него.

Преди да си тръгнем с Иван Костов, пихме кафе и нашият заместник-директор ни гледа.

— Ти си човек без бъдеще — каза той на Костов. — Няма нищо в твоята чаша. Ще свършиш като алкохолик. Ето, виждаш ли тоя тук, дето се е изплезил?

Но Костов гледаше не в своята чаша, а в чашата на Богданов.

— Да — каза той, — виждам. Един кит има тука, който се смее на един рибар с мокри гащи.

На мен Богданов ми предвеща мъки, неочаквани трудности и внезапна любов.

— По-добре да бяхте ми казали какво ще стане с моите борци. Ще станат ли борци или няма?

— Тая работа, драги ми Бабов — каза той, — зависи изцяло от теб и от тях. И съвсем никак от иначе красивите точки и кривулки в чашата от кафе.

Щяхме да тръгваме, изкуших се да осигуря нашето „съзаклятие“ още веднъж:

— А не зависи ли мъничко и от вас? От Костов, от Емилиан и Методи?

— То се знае, за това вече говорихме. Но запомни: преди всичко и главно от вас. От тях и от теб! Чувал си я оная, нали — господ дава, ала в кошара не вкарва. Отнася се за всичко. И за всички.

— За всички нас — издекламира артистично Костов, — в които вечно ще живее една частица Дон Кихот! Лека нощ, Мурук! Да сънуваш най-голямата риба, която никога и никъде не си виждал!

Има една песен, не знам дали я помните, тя почва така „Това е една песен, която ни събира, ти, която ме обичаше и аз, който те обичах, и ние си живеехме двамата заедно, ти, която ме обичаше, и аз, който те обичам“ и така нататък, и как после, уви, животът разделя тези, които се обичат, баламската и тихо, без много шум и морето изтрива по пясъка стъпките и въобще една тъжна история, ужасно много подобна на онова, което се случи тук с нас след успешното ни турне и идиотския обир. В ролята на любовниците, от една страна, Бабича и, от друга, ние — скапаняците.