Дончо Цончев - Правилата

— Всичко това не е ваша работа, господа. Вие мислете за тренировките и се пазете от двойки, защото с двойка няма да пусна нито един, ако ще и да се разплаче. Хайде, започваме!

Карахме я така, нямаше особени произшествия. От време на време Костов и Богданов идваха да ни гледат. Елена — още по-често от тях. С нея няколко пъти разговаряхме дълго, тя ме разубеди да искам от директора извънредните два часа за тренировки.

— Той мисли много повече за парите, които се харчат или печелят, отколкото за другите всъщност много по-важни неща. Веднага ще си направи сметката, че губи всеки ден по четиринадесет трудови часа. И то заради някакви тренировки, на които винаги се е мръщил.

— А ако някое от момчетата вземе шампионската титла? Когато почнат да пишат за него? За нас, за училището изобщо?

— И това няма особено да го развълнува.

Бяхме отвън, пред оградата на интерната. Попитах я:

— В такъв случай какво ме съветваш да правя?

Тя помълча малко и изведнъж се усмихна:

— Да ме заведеш тази вечер в града, ако нямаш някакъв друг ангажимент.

Сигурно съм я погледнал много глупаво, защото тя се засмя почти с глас.

— Имам рожден ден. Каня те да го отпразнуваме заедно.

Не знаех какво да направя. Едновременно всичко това беше и смешно, и не. Подадох ръката си така, както младши сержантът пред строя подава ръка на майора. Измънках:

— О, тогава… честито!… Желая ти всичко най-хубаво… Аз… Защо да не отидем в такъв случай?

— Идеята не е моя — каза тя. — Щом съм започнала, нека да кажа поне всичко. Не знам даже дали сама щях… Момичетата поискаха. Направиха ми подарък една покривка, бродирана от всичките. И пожелаха да те поканя. Аз обещах и ето че го направих.

— Интересно. Много… приятно — чувствувах на лицето си някаква странна и неудобна опънатост като от силен одеколон след бръснене. Въобще говорех глупости.

— А знаеш ли те какво казаха още?

— Да. Тоест не, разбира се.

— Момичетата казаха, че ти си най-хубавият учител, какъвто изобщо са виждали! И ме помолиха непременно да ти го кажа.

— Ама аз… Ти… защо така…

— И даже аз малко ревнувах, защото те обичат повече, отколкото мене. А са те виждали толкова малко.

— Много съжалявам. Тоест това е… радостно. В колко ще тръгнем надолу?

— Аз мога още сега. Но по-добре след половин час.

Разбрахме се така — след половин час на спирката — и се разделихме.

Когато се прибирах през двора, момчетата ме зяпаха от засада. Имах чувството, че живея в един стъклен кафез и никога от никого нищо не мога да скрия.

Когато много по-късно споделих тази мисъл с един мой близък приятел, той каза: „Това е моментът, в който ти си остарял“. Но това беше много по-късно, казах, сега съвсем не го знаех и бързах да остана сам.

Преди да излезем с Елена, попаднах пред някакво огледало. Оправях си вратовръзката двайсет и шест пъти. Разглеждах се като под микроскоп. Думата „хубав“, която ми бяха пратили онези нещастни момичета, казана така просто от усмихнатата уста на Елена, не ми даваше мира.

И тази дума имаше необятно красив смисъл, защото никой не знаеше по-добре от мен една малка, но твърде важна и очебийна подробност — аз винаги съм си бил грозен. Така бях се родил. Такъв щях да си отида.

Тая мадама Пудрата наистина не си знае силата, не помня дали ви обяснявах. Онова книжле, дето ми го беше бутнала по-рано, стана от четене на мекица. Представяте ли си как точно изглеждахме ние, когато нещо ни щукне да прочетем? Леле, сеир! Я си забол нос над книжлето, я си станал за резил. Обаче тоя път — не. Работата излезе съвсем друга. Пръв почнах аз — ей тъй, ама от чиста скука — и още не бях стигнал средата, когато Ганди ме пита:

— Какви са тия глупости? Да не си решил нещо професор да ставаш?

Какво да му обяснявам? Ако му кажа: „книжлето е бомба“, няма да ми повярва. Освен, викам, после да му го дам и на него.

— За какво са разправя?

— Ами за такива едни гяволи като нас.

— Я.

— Янки — викам. — После ще ти я дам и ще видиш.

— И какво правят?

— Нищо. Бачкат. Маризят ги от време на време. И те са заключени в интернат. Копелета, нали ти казвам.

И му прочетох на глас едно място, а той изведнъж се опули.

— Дай — вика — после и аз да я видя.

Че като се понесе онова ти книжле — след две седмици беше пачавра.

Лично на мен най-много ми се хареса това, че копелето тренираше като бясно! Бягаше от сутрин до вечер и си имаше авторитет. Шат вратата, отворят му я да тренира. Навън из гората. На свобода! Цар! Също като нас, когато ходихме до града да се борим. Ама как идеално го разбирам! Същото каза и Янко, после и Ганди, и другите. Въобще колко нощи сме си говорили все за книжлето. Например как най-големият кеф беше това, че четеш нещо за някого, а в същото време се отнася за тебе. Забелязал съм много отдавна — и другите тук също, — че книгите винаги са натъпкани с едни такива тиквеници, които въобще не ме интересуват. Ама хич. Или с разни дъртаци, които си нямат сериозен кахър, та си измислят всякакви щуротии. Или пък (най-често това!) с разни префърцунени господинчета, за които можеш да си помислиш, че изобщо не ходят по нужда. Добре де, викам си аз, щом са толкоз интелигентни, защо все за тях трябва да пишат? Не е ли по-правилно да се пише за нас — барабите и копелдаците, — белким ни дойде акълът, та да станем и ние по-свестен народ? Каква нужда имат ония баровци от книги? Те знаят всичко, много са умни и благородни, все едни честни такива — могат да минат и без допълнително обучение. А ние? Да мрем ли? Или да чистим каналите и да си траем? Да се правим на още по-големи идиоти, отколкото сме се пръкнали на света.