Дончо Цончев - Правилата

Книги, викам, ама да се харесват на всекиго. Ей така, като тая. Ще кажете откъде знам, че се харесва на всекиго. Ами, първо на първо, аз я получих от Аля. Тя ми я даде. Значи, че я харесва. А Аля — мислете каквото си искате — не можеш да я излъжеш за книга. Нали ви споменах още в началото — тя е една жива, подвижна библиотека. Второ, щом са я издали, значи се е харесала и на издателите. Трето, превели са я на разни езици. И така, отгоре надолу та до нас тук това книжле всички са го харесали. Е, питам аз, не е ли така най-добре?

Виж, има едно нещо, което на мен някак си не допадна, като го четох. Нашият гявол, бегачът, беше с една класа по-силен от другите. И на голямото състезание (както очаквах и много исках да стане) взе, че ги сви всички. Даянеше пръв до финала. И точно тук, майка му стара — ако случайно сте чели книжлето и вие — копелето сервира един гаф. Ама най-страшният, който можеше да се измисли! Остави се да го минат. Нарочно. Ей така, искаше да загуби. Направи се на кретен. Ама истински, медицински кретен.

Това е, което аз не харесах. Развали ми се кефът накрая. През цялото време все си представях, че всичко се отнася за мене, че съм на едни много големи борби и само ги тръшкам наляво-надясно и когато дойде най-важният миг, всичко отиде по дяволите!

Не бих го направил. Това значи да убия Бабича и другите си приятели. Та аз бих пукнал от зор, но никога така… Как въобще?!… А оня — умишлено.

Все това мисля оттогава, а и с другите нали говорим — не мога хубаво да си обясня: защо онова копеле изведнъж се отказа? Толкоз ли нямаше някой, заради когото да победи или пък пред когото просто да го е срам, ако се изкофтира? Е, хубав шамар за директора, вярно, обаче светът според мен никога не се състои от един тъп директор, нали? Какво му пречеше на копелето да победи, да му се радват приятелите и пак да не обръща внимание на оня кютук?

Както и да е, книжлето е гот, обаче без тоя финал. Тук всички така мислим. И ако се случи на нас нещо такова — казвам ви отсега, — не очаквайте нищо подобно. На финал, братче, се мре — това знаем ние. Само че има един проклет лаф: „На бодливата крава господ рога не дава“. Та и на нас — кой ще ни позволи да се борим? Освен помежду си ей така из коридора, защото все някак трябва да се избива чивия.

Какво друго да ви разправям? Бабича и той вече се отчая, макар че се прави на весел. Пунтове. Не и на мене. Знам всичко за него, колкото и да е голям гявол. Даже знам и това, че взе да се утешава с оная филия Ленчето от другия интернат. Дочева. Но това си е негова работа. Тоест — извинявам се — тяхна. Ние тук между другото сме за пълна еманципация. Няма защо да се чудите. Нито пък да се питате откъде знаем интелигентните думи. Защото мога да ви попитам: А вие откъде знаете копелдашките?

Вечерята с Елена мина така, както съм си представял подобни вечери от книгите. На отиване говорихме незначителни глупости, в ресторанта — на вечната тема: учениците.

Беше ми притеснено, макар че тя се държа повече от чудесно. Пихме вино и танцувахме. Не можех спокойно да държа очите си в нейните, освен за секунда, защото думата „хубав“ ме караше да се чувствувам като без дрехи. Най-приятно от всичко беше това, че тя вярваше искрено в моите илюзии за момчетата. Беше готова да се обзаложи, че рано или късно аз ще извадя от интерната републикански шампиони и големи борци. В този момент ми се искаше да я разцелувам. Казах ѝ го на смях. Тя — също на смях — каза, че нямала нищо против.

— Още повече, че днес ми се полага, нали?

— Разбира се! — допълних аз.

И ставаше още по-невъзможно да я целуна. Просто нямаше как, защото твърде много се разбирахме. Всичко беше прекалено наред. Нищо не виждах за преодоляване. Цял живот бях се тренирал срещу противници, които се бранят. Освен физическите хватки на борбата, изглежда, и характерът ми бе станал такъв — бранещ се от атаки, атакуващ срещу някаква отбрана. Как да посегнеш на някой, който просто стои? Гледах я усмихната срещу себе си, мила и добра, хубава (истински, не като мене) и си припомних случая с моя приятел боксьор, който загуби финала на европейското първенство точно по същия начин, както губех сега аз.

Моят приятел водеше отлично до средата на третия рунд, всички вече го виждахме шампион, когато внезапно получи удар над диафрагмата и рухна. Десетте секунди не му стигнаха да се изправи, противникът му спечели мача и титлата. Още в съблекалнята той ми обясни — с червено-лилаво лице — как е станало всичко. Впрочем аз също бях го видял. Двамата са в атака, размяна на удари до пълно изразходване, но чисто — съдията няма основание да се намеси. Идва един миг, в който силите от двете страни са изчерпани. Боксьорите си вплитат един в друг и спират. След крачка назад и на двамата те продължават играта. Обикновено съдията, когато забележи клинча (вплитането един в друг), командува „Стоп!“. Боксьорите трябва да спрат всякакви действия, след това той командува „Брек!“. Те се отделят един от друг с крачка назад и след командата „Бокс!“ започват отново играта. Този път, за който става дума, съдията не каза „Стоп“ — нещо, което също се случва. Боксьорите трябваше да действуват по неписания, естествен, инстинктивен закон — сами да се разделят, да отстъпят назад и тогава да почнат отново. И нашият приятел направи точно това — отдели се, готов да отстъпи назад. В този момент дойде фаталният удар — оказа се, че противникът е имал още капчица сила и че е можел да напада незащитени. Впрочем скърцането на зъбите от страна на моя приятел беше не толкова за изпусната титла, колкото за това, че са го свалили по непочтен начин. Формално обаче и фактически законно, тъй като нямаше никаква команда от съдията.