Дончо Цончев - Правилата

В същото положение сега аз се отказвах от титлата „целувач“ срещу хубавата и усмихната Елена. В началото, когато смътно съзнавах всичко това, разговаряйки с нея за други неща, изпитвах онази засилваща се неловкост, присъща на разочарованите от себе си, но по-късно заедно с виното (и може би тъкмо от него) реших, че е по-добре да загубя, отколкото да спечеля, нападайки беззащитни.

А как мечтаех да мога да ѝ обясня всичко това…

Прибрахме се късно с такси. Изпратих я до вратата. Тъй като тя бе платила (след много упорита битка с моето разбиране за кавалерство и стократно повтаряне, че има рожден ден), поканих я пак да излезем.

— Кога? — попита тя.

— Ами когато искаш. Когато си свободна.

— Аз винаги съм свободна.

Не знаех какво да река.

— Избираш си един ден и ми казваш.

— Добре. Може да е и скоро.

— Когато искаш.

— Аз… пък не те попитах колко навърши тая вечер. Не е неловко, нали? Много си млада, за да е неловко.

Елена се усмихна, помълча малко и изведнъж стана малко сериозна.

— Двайсет и шест години — каза тя, — три месеца и осемнайсет дни.

— Моля?

— Днес навършвам точно двайсет и шест години, три месеца и осемнайсет дни — повтори тя. — Лека нощ, Коста.

И се прибра.

Казах „лека нощ“, когато вече я нямаше.

Прибрах се със самочувствието на лъв.

Но това не трая много дълго, защото още същата нощ, когато си представях как отново се виждаме, как всичко с Елена е още по-хубаво, разбрах изведнъж, че целуването пак ще се отложи. Тук бях много силен — сам и в леглото, — но там, с нея, работата беше съвсем друга. Помислих си кога ще бъда силен изобщо — толкова и пред другите, колкото сам? И ми трябваше само секунда, за да го знам окончателно: когато докосна ръба. Все едно аз или някой, подпрян на ръцете ми. И пак забленувах за успехите на момчетата, разговарях мислено с тях и с директора, съчинявах до Юлия следващото писмо.

И дълго гледах облаците в прозореца с блестящи от месечината краища и отново обяснявах всичко на всички — толкова просто и убедително, че те нямаше как да не се съгласят.

Наистина защо така — в представите на човека — всичко е просто и лесно? Какво е това, което стои между нас хората и ние много рядко успяваме да си кажем един другиму всичко? Защо мисленият контакт с другите е неизмеримо по-съвършен, отколкото онзи, който в действителност се постига? Всички сме българи, всички живеем на този прекрасен, неголям къс от земята, всички зависим от всички — какво имаме да преодоляваме помежду си?

Ах, как хубаво всичко обяснявах сега на директора — сам в стаята, в тъмното и в леглото — как той ме разбра идеално; държах му ръката по братски, гледах го право в очите, така, както и той гледаше мене.

Сънища, сънища…

Красиви мои илюзии… Директорите всъщност никога не те гледат тъй; никога ти, подчиненият, не ще хванеш по братски ръката им. Слушай, на тебе ти трябва една сила, те само пред нея се укротяват. Изведнъж стават сговорни и добри, умни и отзивчиви, щедри и великодушни. То и това е игра всъщност, както и цялото им високомерно „директорство“, но по-добре една игра на доброто, щом няма другото съвършенство.

И тъй — сила! По всички закони на битката. Ловко и неотстъпно. Дръзко и деликатно. Въобще силно.

Не можах да заспя дълго. Гледах небето в прозореца и си помислих как въздухът също така е невидим, но съществува около земята. Като онова, което ни пречи да се доближаваме и да се разбираме идеално. Сетих се още, че който се опита грубо да преодолее онова невидимо нещо, в което е обвит другият, може да изгори. Както горят метеорите. Жалко и много красиво. А може би смислено за нас, живите, които тъй или иначе неизбежно се стапяме. Както и да постъпим в живота си.

Тогава защо човек да не остави поне една много гореща и ярко светеща диря?

Е, здрасти, обаче Царо не кандиса с нашия даскал. Никакви два часа на ден — не даде и дума да се обели. Понеже ще загуби тия часове от нашето бачкане, а той живее на тоя свят само сметки да прави. Сигурен съм, че ако му кажат да хвърли под влака някой от нас и ще му дадат мангизи, изобщо няма да мисли. Направо ще ни строи между релсите по трима-четирима на всяка траверса. Без да му идва на ум, че ние него можем там да го бутнем, и то не за мангизи, а ей така, само за идеята.

Казах идея, та се сетих: Ганди даде една хубава идея. Вика на Бабича:

— Не може ли тогава, щом директорът не позволява да ни освобождават, ние да си тренираме вечер?

Бабича помисли малко и се съгласи. На нас чак на другия ден, когато започнахме, ни дойде в глупавите мозъци, че по тоя начин отнехме на човека свободното време. Детето измънка: