Дончо Цончев - Правилата

— Защо се биеше? — пита го, ама съвсем тихичко, като в кино.

— Те… бяха… удариха Сандо в гърба — смънка го Ганди.

— Кои? — пита ни Бабича всичките.

Миризмата щеше да си затрае, но Гарибалди се обади.

— Аз — вика.

— Защо?

— Защото той удари него — Гарибалди сочеше д’Артанян.

— Ставайте, когато говорите с мене! — изрева Бабича с такова гърлище, че както се бях закротил, изведнъж ми се припика.

Тия наставаха по-бързо, отколкото обикновено. С тях стана и д’Артанян, стана и Детето.

— Вярно ли е, че пръв си ударил? — Бабича се приближи към Детето.

— Да.

— Защо?

Детето зачопли чина, запремигва и току взе да пелтечи.

— Той… знае… те…

— Аз питам тебе, не него — натиска го Бабича, ама яко.

Детето мълчи.

— Колко да чакам за една дума?

— Ами… за лавката. Сега… всички ще ни накажат. Няма да можем… Заради тоя!…

— Той е човек, не е „тоя“! — вика му Бабича и тръгва полека, с ръцете отзад. — Човек като теб. Като мен. Като Гаринчев, Янчулев…

Погледнах към Янко — не знаех дали не трябва да станем. Той не помръдваше. Много по-късно — месеци след това — ми призна, че у него в този момент думичката „човек“ и даже само гласът на Константин Бабов, онова просто и страхотно „като мен, като Гаринчев, Янчулев“ му накарало и кръвчицата да замръзне. От кеф. От… не знаел какво точно. Също както и аз.

— … Като всички останали!

Бабича си седна на мястото и продължи на говори така. Каза ни, че всъщност всеки човек е онова, което мисли за другите. Което прави за тях. Че всеки си получава накрая онова, което сам дава на другите. Ей такива едни съвсем прости неща, които вече си чувал сто пъти, а сега изведнъж изглежда, че ги помисляш сефте. Ужасен чешит, тоя Бабич, как да го опише човек — говори, говори, а ние само го зяпаме като халосани с мокър чорап. И накрая, когато вече мислех, че всичко с нашите състезания е завинаги изгубено, той си погледна часовника и стана. Каза, като че ли съвсем нищо не беше се случвало изобщо:

— Сега всички в залата. Участниците в боя — по трийсет и пет обиколки на игрището. Другите борци при тепиха. Хайде!

Питате ли ме какво точно почувствувах в този момент? За една бройка не ми изхвръкна сърцето!

Заинатените характери имат едно много важно предимство — нещо, което успях да открия едва тук и сега, при последното сгромолясване на мечтите ми. Това е огромното предимство на краткотрайното отчаяние. Разбира се, става дума за съвсем крайни инати — такива, които или се застрелват веднага след неуспеха, или пък „се надигат из собствените си развалини и започват отново със същите средства и воля“ — както се казва в едно много великолепно стихотворение.

Първият час при момчетата беше ужасен. Идваше ми да ги набия всички до един, като ги почна по дневника, от буквата „А“. Някак си успях да устискам, поприказвах им, колкото можех, след това реших изведнъж, че просто трябва да продължим всичко нормално. Всъщност нямаше някаква особена заповед на директора, която, да речем, забраняваше нашите тренировки. Нито някой бе заявил официално, че състезанията на моите млади борци се отменят. А и не виждах друг по-добър начин да се укрепи разстроената психика на момчетата, освен редовните тренировки. Не беше минала седмица, когато една сутрин им казах:

— Трябва да усилим нашата подготовка. От днес преминаваме на системата и спортния режим за националните отбори. Ще поискам от директора разрешение да ви намали с два часа на ден трудовото обучение, което време ще прибавим към тренировките.

Не мога да забравя как ме изгледаха. Ганди преглътна и каза:

— Другарю Бабов, извинявайте, ама вие… наистина ли си вярвате?

— На какво?

— На това, че… Споменахте за републиканското…

— Е?

— Нищо — сведе очи Ганди. — Аз мисля… Ние така мислим, че…

— Няма да ни огрее — изтърси безцеремонно Гаринчев. — Бас слагам и аз, че тая няма да я бъде.

Всъщност самият аз не бях сигурен никак, че директорът ще разреши участие в републиканското. Затова бях писал на Юлия — моя колежка, чийто съпруг имаше отговорен пост в министерството. Молех я да му обясни всичко, което аз обяснявах в писмото, и да ме подпомогне само в това — да заведа момчетата на републиканското. Вярвах, че ще успея, разчитах много на Юлия, но все пак рибата беше още в морето, момчетата стояха насреща ми без илюзии — какво можех сега да направя?

Каквото правех всеки път, когато нещо се изплъзва от моята власт и от ръцете ми — усмихнах се, колкото успях убедително и промених темата бързо. После започнахме тренировката. Последното, което казах по повода, беше: