Дончо Цончев - Правилата

— До къде?

— До Кинор — хили се тя. — Не го ли знаеш къде е?

— Не.

— Ами където живеят белите лаландъци.

Така ме върза тогава госпожица Пудриери, обаче аз продължих да ѝ свиря, като имитирах все тази песен на белия лаландък.

Друг път беше ме питала защо лаландъкът е бял, тогава ѝ казах:

— Ние се виждаме само на тъмно. Ако и той беше черен, нали веднага щеше да се загуби?

Тогава тя ме целуна.

Е, свирнахме, постояхме така още и мадамите не дойдоха. Сигурно тоя път нещо не можеха. Към два и половина се прибрахме обратно. В кенефа пушеше Янко.

— Какво става?

— Нищо.

— Видяхте ли някое от момичетата?

— Не.

— Трябва някак си да се видим. Елена Дочева знае за Бабича много неща, а от нея те пък ще знаят.

Уговорихме се на другата нощ пак да опитаме да се видим с някое от момичетата и си легнахме.

Преди да заспя се сетих отново за онзи случай, когато обяснявах на Аля защо лаландъкът е бял. И как тя ме целуна. Тогава май беше много по-хубаво, отколкото който и да е случай, с която и да е било друга мадама. Дори по-хубаво и от онези фиести, в които сме правили ама съвсем всичко. И после много бързо сме го забравяли, като че ли не е било истина.

И ми беше приятно да мисля, че утре през нощта ще видя (може би) Аля, и то ще я видя наистина, и си повтарях: „Така е, защото тя знае от Дочева нещо за Бабича и ще ми каже веднага, затова ми е толкоз приятно“, а същевременно много добре знаех, че няма да мога да се излъжа напълно, защото ми беше приятно и не само заради туй.

Може би за пръв път така ясно разбирам, че поражението е най-тежко като предчувствие. Като факт то вече е минало, отгоре му се трупат надежди, анализи, планове — като че вече толкова не измъчва. Както всъщност и радостта от победата — също преди онзи миг на увенчаване. Нима може да се сравни дългото време на трепетната надежда, времето на онези горещи вълни от увереност, сладък страх и красиви фантазии с паметната, но къса секунда на екзалтация?

И тъй, бих могъл да си кажа (и даже да си повярвам), че сега аз съм отвъд. Зад факта и на това поражение, където според новото ми убеждение вече не е толкова страшно. Където има надежди, амбиции и най-важното — мисъл за следващата атака.

Добре. Да видим какво остана от оръжията.

Най-напред: аз съм тук.

Момчетата — също.

Има ли нещо пропуснато?

А нещо загубено досега има ли?

Е, само шансът да ги покажа на републиканското. И да окича нашия интернат с няколко титли. Нещо, което щеше да отвори големия път пред момчетата. Нещо, в което даже и самите те не са още убедени напълно. Което все още знам само аз. Ах каква луда сила е туй — да носиш в един миг прекрасната тайна само ти. Единствен. Защо бързам наистина? Защо ми е всичко това още сега? Така или иначе то няма как да не стане — защо трябва да ме боли толкова само заради едно отлагане?

Носех моята тайна и тези мъчни въпроси навсякъде, денонощно. Всичко останало извършвах като робот. Така писах на Юлия още веднъж, така излизах с Елена, така отидох оня ден при директора и му поисках парите за телевизора. За моя изненада той се държа по съвсем друг начин. Попита ме:

— За какъв дявол ти е на теб телевизор?

— Има много неща, които…

— Знам какво има — прекъсна ме той с удоволствие, — питам те: защо тъкмо ти настояваш за телевизор?

Знаех, че знае, че поне подозира, затова по най-простия начин си сложих коза на масата.

— Сега ще има предавания от републиканското. След това ще има голям международен турнир в памет на Дан Колов. Бих искал моите борци да могат да гледат тези състезания.

Директорът се засмя (може би се зарадва на моята безцеремонна откровеност) и неочаквано каза:

— Слушай бе, Бабов, ти все така говориш, като че ли…

Той млъкна.

— Като че ли какво?

— Ами „моите борци“, „моите момчета“, като че ли те са твои… синове!

— В известен смисъл това е така, другарю директор. Защо да не говорим открито?

— Виждам, че си открит, зная. Един от твоите недостатъци е това — да бъдеш прекалено „открит“. Но не мислиш ли например, че в известен смисъл тези… момчета са… наши? Не само твои.

Недоумявах. Не знаех какво да му кажа. Свих рамене.

— Те бяха тук — продължи той — и преди тебе. За тях сме се грижили всички. „Моите“, та „моите“… Е, добре, твоите… Щом са си твои, купи им телевизора ти!

— Мога и това да направя. Имам колкото за един телевизор. Но смятам, че… не е редно.

Той се засмя. Каза:

— Добре. Гледай си работата. Ще видим, ще… такова…