Дончо Цончев - Правилата

Царо е бесен! Същата нощ в нашия колеж стана най-големият обир за тая година. Участвували са кажи-речи всички. Не може да се разбере кой да и кой не, затова режимът се затяга общо. Тоест и ние си отидохме на кино, като едно нищо, макар че по това време отсъствувахме. То е така тука — ако някой случайно се прояви нещо (миналата година Ганди и д’Артанян бяха изгасили пожар в дърводелната), заслугата остава само за него. Когато обаче някой я заплете — даже да са един или двама — теглим си всички. Започват черните режими и така нататък. С други думи, да не говорим за сега, когато в обира на желязната лавка са участвували кажи-речи половината личен състав.

Като казвам „желязна“, не мислете, че лавката е от дърво, а само името ѝ е такова. Тя беше от дърво едно време, но понеже ние четири-пет пъти я обирахме, накрая се принудиха да я построят от желязо. Много интересно ми е това, че не се отказаха от лавка изобщо (защото ние така или иначе пак някак си ще я оберем), а търсят всякакви начини тя да си съществува. Това съм го забелязал за търговията, а особено, да речем, за търговията на цигари и питиета. Всички сте чели за тези неща, нали — какво са никотинът и алкохолът за здравето на човека. Има афиши, една папироска там как разкапва сърцето, има и филми такива, въобще няма какво да говорим. Обаче цигари и алкохол винаги и навсякъде ще намерите. За единия хляб, дето се вика, някога трябва да изчакаш на фурната, някога, да речем, сиренето не са го докарали на минутата, но цигари и алкохол няма случай да няма. Те са дежурни и сигурни. Хиляда чешита. Опакованички така, готинки, скъпи и евтини, та да има за всички. Бре, майка му стара, страшен кодош е това — викат ти „не“ и ти продават! Та такава една история си е това търговията, затова смятам разбирате, защо тук ние си имаме лавка, макар и бронирана. Между другото, докато е станало дума за тия фъшкии — цигарите, и за тая изкуствена сила — алкохола, мога да ви предупредя мъжката, че ще ги оставя. Особено пък сега, след като взех да тренирам. Тихичко тъй, само с вас да го споделя, обаче Ганди след срещата щеше направо да пукне. Слушайте мене, макар че така идеално успя да тушира противника си. Аз бях първият заедно с Бабича, който му се израдва — още там на тепиха. Белтъците му обърнати. Хъркаше като крава. Не може да хване пешкира да се избърше. И всичко това, зная, само е от цигарите. Иначе Ганди си има даян за петима.

Както и да е, за лавката беше въпрос как е станала цялата история. Всъщност тя тая беше започнала много отдавна. Още когато изкоренявахме една стара гора с един „Беларус“ на стопанството. Виждали сте ги тия булдозери, няма защо да ги описвам. Ние с кирките изкопаем около дънера (ама дънер, братче — осем души да го прегърнат!), после с брадвите изсечем корените наоколо да остане само централният, най-дебелият. Той и без това няма как да се отсече — трябва цяло мазе да изкопаеш за него. Затова този корен си остава, обаче ние метнем на дънера теленото въже и булдозерът дръпне. Излиза си — кой да е дънер — като развален зъб, значи. И така се роди тая идея (тя беше моя, хайде, няма защо да се лъжем) да вържем един път лавката с теленото въже и с булдозера да я дръпнем. Казах първо на Ганди, а после на Миризмата. Те и двамата бяха навити, оставаше да измислим как някак да свием булдозера. Вече бяхме изкоренили гората и него го нямаше. Пък и никой от нас не можеше да го кара.

Разточи се тая, но ние не бяхме се отказали. В „инициативния комитет“ взехме Гарибалди и д’Артанян, а по-после и Янко, който си беше специалист по въжета, примки и капани. Аз открих една книга, в която беше подробно описан точно този тип „Беларус“ и още други булдозери — скрепери, алабалистики — изучих всичко, като за изпит. Покрай мене и д’Артанян го изучи. Значи двамата отговаряхме за шофьорската част, Янко и Миризмата за стоманеното въже, а Ганди и Гарибалди за самото събаряне. Ха днес, ха утре, после дойде Бабича и тая май се размина.

Добре, обаче след оня случай, когато Бабича на първите борби дисквалифицира Гарибалди и д’Артанян, тия копелета малко нещо се дръпнаха от нас и отново се замислили за лавката. Гарибалди и д’Артанян излизали две нощи поред и примъкнали в дерето стоманеното въже. Миризмата открил къде е булдозерът и вечерта, когато ние бяхме на състезанията в града, го докарал. Полека-лека, по шосето и по черния път, най-официално боботел булдозерът, а тоя идиот Миризмата с адско спокойствие си пушел отгоре цигарата. Срещнал сто души, никой не му обърнал внимание.