Олег Шмельов - Завръщането на резидента

Сутринта се почука на вратата. Беше Брокман. Поздравиха се като стари познати.

Не искаха да се задържат в почтената швейцарска столица, затова след закуска се отправиха към гарата.

От Берн до Гщад по железопътната линия са около сто километра. Влакът ги докара до отклоненията на Бернските Алпи. Веднага след малката постройка на гарата започва асфалтирана уличка, по която те тръгнаха нагоре. След пет минути Брокман пръв влезе в хотела, с чийто стопанин Михаил беше говорил по телефона.

Дадоха им две съседни стаи на втория етаж. Като оставиха куфарите си, те излязоха да се разходят.

Вън от хотела Михаил дълбоко въздъхна — кой знае защо, той си спомни за далечния град, в който живеят две любими за него същества — жена му Мария и синът Сашко, и онзи ясен януарски ден в неделя, когато лежеше върху леглото в топлата стая, а Мария внесе отвън замръзналото бельо, звънтящо като стомана и лед, и стаята се напълни с чистия свеж мирис на студа. Михаил вдигна глава, погледна към далечните снежни планини и разбра откъде дойде този внезапен спомен: миришеше на сняг.

Но той си представи как баща му се свлича от удар в слепоочието, навелия се над проснатото неподвижно тяло Брокман с желязо в ръка, отлято по отпечатъка на мраморното стъпало, и видението от далечните години, запечатано в паметта му с мириса на чистото, замръзнало бельо се разсея.

Галя Нестерова четеше книга в леглото, когато телефонът звънна. Тя чу в слушалката гласа на Светлана необикновено развълнуван.

— Галка, сама ли си? Майка ти върна ли се от Москва?

— Не.

По това време Олга Михайловна беше в Москва, където замина да се консултира с някакъв професор за болестта си, а Николай Николаевич беше в института.

— Слушай — продължи Светлана, — Виктор Андреевич се върна. Просто не зная какво да правя. Кошмарна история.

Преди две седмици Виктор Андреевич им беше казал, че заминава за Италия.

— Какъв кошмар? — попита Галя.

— Донесе огромен пакет. Не мога да го отнеса в къщи. Майка ми ще я хванат дяволите.

— Може да дойдеш при мен — нерешително предложи Галя. — Само че по-скоро.

— Затова те и моля. Но защо по-скоро?

— Татко ще си дойде.

— Не е голяма беда. Идвам веднага.

Светлана се появи развълнувана, зачервена не от студа и бързането.

— Ох, едва го домъкнах — каза тя и постави на масата голям кожен куфар.

Съблече се, хвърли палтото и шапката на Галиното легло и двете запрехвърляха съдържанието от куфара. Имаше велурени поли и жакети, вълнени блузки, кожени чанти, различни цветове чорапогащи в лъскава опаковка и много други дребни неща. Имаше и дъвка. От чантичката си Светлана извади златен пръстен. Този път тя не се съмняваше, че е истински.

За първи път Галя виждаше приятелката си така възбудена. А и тя самата не можеше да се начуди.

Започнаха да мерят дрехите. Разбраха, че почти всичко е изпратено в по два екземпляра.

— Просто не разбирам — каза Галя, — и за мен ли е изпратил?

Светлана й подаде писмото.

— Прочети.

С букви, каквито пишат първокласниците, Пиетро беше съставил цяло послание. Пишеше, че не може да живее без Светлана. А в послепис беше казано: „Зная, че не приемате подаръци. За да ви е по-леко, изпращам също така и за Галя“ — ето защо всичко, освен пръстена беше в два екземпляра.

— Колко ли може да струва това? — попита Галя.

Започнаха да смятат, като оставиха настрани дреболиите. Сумата ги зашемети: около четири хиляди рубли.

— И все пак не разбирам… — разсеяно заговори Галя.

— Може би това е любовта? — прекъсна я Светлана с думите от песента, но без присъщата й самоувереност в гласа.

Галя се замисли, оглеждайки се в огледалото: отива ли й синият велурен костюм, изпратен от Пиетро? Светлана мереше пръстена. Хвана се на безименния й пръст.

— Къде да денем всичко това? — каза Галя.

— Няма да го връщаме, я. — Светлана вече напълно се владееше.

— Какво ще кажем на майките си?

— Глупости. Ще го скрием при теб, тук има място. Ще се подновяваме постепенно, първо едно, после друго. Ти нали имаш спестявания, а аз на моята ще кажа: купувам на кредит. Най-важното — постепенно. Девизът на умерените и благонравните.

— При мен също не е много сигурно. Майка ми тършува, нали знаеш.

— Хайде тогава в кабинета на баща ти. Нали правиш този номер.

— Това, разбира се, е по-добре. Но какво да правим с куфара?

— Ще го продадем. В оказионния магазин. За какво ни е? Много е луксозен.