Олег Шмельов - Завръщането на резидента

— Моля, моля.

Той погледна към Галя.

— Ненапразно измолих да дойдем у вас. Зад кормилото не може да се говори сериозно.

— Не ни измъчвайте, Виктор Андреевич — каза Светлана.

— Ще ми разрешите ли един нескромен въпрос?

— Моля.

— Ние се познаваме от доста време и аз се убедих, Галя, че си нямате приятел. Защо? Вие сте красиво момиче. Това не е естествено.

Вместо Галя отговори Светлана:

— Едно момче вече зададе такъв въпрос на Галя.

Виктор Андреевич разбра, че постъпи малко необмислено, но продължи да развива тази тема:

— Аз питам с определена цел, а не от празно любопитство.

— Става все по-интересно — каза Светлана.

— Наистина! — искрено възкликна Виктор Андреевич. — Аз нито съм сват, нито сводник, но писмото на един мой племенник ме наведе на тази мисъл… подтикна ме…

— Вие имате племенник?

— Да, живее в Москва. Той е на тридесет и пет години. Миналата година се разведе и е самотен.

— Какъв е? — въпросите задаваше Светлана. Галя мълчеше.

— Летец. Служи в гражданската авиация.

— Чуваш ли, Галя?

Галя попита:

— Да ви налея ли още?

— Не искам повече — отказа Светлана.

Разговорът за племенника приключи без резултат…

Виктор Андреевич погледна часовника си.

— Десет без четвърт. Скоро ще се върне баща ви, а ние още не сме разгледали къщата.

Галя ги заведе в кухнята, оттам в своята стая, после в стаята на майка й и накрая в кабинета на баща си. Виктор Андреевич се задържа за няколко секунди пред старинното бюро. Между впрочем, той през цялото време издаваше одобрителни възклицания и хвалеше обстановката, което накара Галя да го погледне с недоумение: поведението му не отговаряше на досегашната й представа за него. Възторгът беше явно преувеличен.

Върнаха се в антрето.

— Трябва да вървим — каза Виктор Андреевич.

— Почакайте ни за минутка — помоли Светлана и приятелките го оставиха сам: Светлана трябваше да вземе някои неща от подаръците, скрити в кабинета на Николай Николаевич.

Виктор Андреевич моментално се преобрази. И следа не остана от солидното спокойствие и плавните жестове. Той скочи до масичката, където Галя беше хвърлила ключовете, извади от джоба тежък като хокейна шайба парче сив пластилин и бързо взе отпечатъци на двата ключа…

Прощавайки се с Галя, Виктор Андреевич напомни:

— Помислете по въпроса за моя племенник. Може да ви хареса.

— Какво има да се мисли? Като дойде, ще ни запознаете — отново вместо приятелката си отговори Светлана.

— Непременно.

По пътя Виктор Андреевич напомни деликатно за молбата си относно пръстена:

— Няма да протакате дълго, нали? Човек изнемогва.

— Няма какво да приказваме, Виктор Андреевич. — Светлана този път беше съвсем сериозна. — Толкова сме ви задължени…

Те не протакаха. В обедната почивка Галя отиде при Светлана в универмага и двете се отправиха към бижутерийния магазин — единствен в града, където изкупуваха скъпоценности от граждани.

Старецът, в изтъркано черно сако и омърляна бяла риза, с лошо завързана вратовръзка, пъхна на окото си окуляра, каквито ползуват в часовникарските магазини, огледа камъка, повъртя пръстена в ръцете си и каза:

— Ще ви дадат около две хиляди. Само за камъка, без да се смята платината.

— Благодаря — каза Светлана и дръпна Галя за ръкава на коженото палто. Те напуснаха магазина.

Отвън Светлана каза:

— Аз мислех, че това е сребро.

— Не, платина е. Веднага се познава.

— Жалко е да го продаваме.

— Да, камъкът е много хубав. — Галя въздъхна. — А той очаква да получи само седемстотин?

— Толкова са му нужни.

— Странно.

— Ти смяташ, че Виктор Андреевич знае истинската цена?

— Та той да не е малък, и едно дете би разбрало. Нещо не разбирам тук… За какво е всичко това?

— Може би ни изпитва?

— Кой го знае! Най-обикновен човек, във всеки случай не е скъперник, но нищо повече не знаем за него.

Те свиха в уличката, водеща към универмага, повървяха малко мълчаливо.

— Много ли ти харесва? — попита Светлана.

Галя кимна.

— Тогава няма какво да му мислим. Вземи го.

— Откъде у мене толкова пари?

— Баща ти ще ти даде.

— Не мога да искам толкова много… Виж, ако майка ми…

— Льошка казва: ако бикът имаше виме, щеше да бъде крава.

— Ти не ме разбра… Аз мисля дали да го предложим на мама? Тя цени такива неща.

Досега Светлана не беше показвала своето раздразнение, но този път не издържа:

— И ти си една! Не бих пропуснала такава възможност.