Олег Шмельов - Завръщането на резидента

Баща ми постъпил в танкова част и скоро станал хауптман.

Убиха го в четиридесет и трета година на Курската дъга… Ето ти тебе и дъга! Беше прието да изпращат труповете на офицерските вдовици. Ние живеехме вече в Дюселдорф, но на майка ми не изпратиха никакви героични останки, баща ми изгорял в своя «тигър» по-добре, отколкото в крематориум… Да-а, аз по-късно видях как може да гори желязо, а като дете не вярвах…

Не си спомням добре, бил съм едва на седем години тогава, но съм запомнил как майка ми нареждаше.

Ами бомбардировките. Съюзниците здравата биеха от въздуха. После, когато пораснах, четях за войната като история. За нападенията върху мирни жители в книгите нямаше нищо, но аз помня как веднъж ни затрупаха с майка ми в мазето. Дълго след това в зъбите ми скърцаше пръстта от тухлите. Всички роднини откъм баща ми бяха убити…

Как нареждаше майка ми, просто да полудееш! Умря през четиридесет и пета от рак в белите дробове — тя много пушеше. И представяш ли си, от четиридесет и трета, откакто баща ми се загуби в Русия, до самата си смърт тя ми втълпяваше: «Баща ти го убиха болшевиките, помни това». За какво беше всичко, не знам.

В училището също — учителят, един тъжен чичко, който все подсмърчаше в кърпичката си — ни говореше много за червените, как руснаците погубили най-добрите синове на германския народ. Тихичко се оплакваше, като че ли ни откриваше някаква: тайна и все размахваше ръце. Ако искаш, вярвай, ако искаш, не, но на мен още тогава не ми действаше никаква агитация. Аз бях самостоятелно момче.

Когато мама умря, продадох на един вехтошар покъщнината, купих си пакетче американска дъвка и американски цигари и потеглих за Хамбург. Не помня с каква цел. Три години след смъртта на майка ми просто не бях на себе си. Прекосих цяла Германия, просих милостиня, в някаква ферма насях крави, а в някакво градче бях пощальон. След това попаднах в един манастирски приют за сираци. Учехме малко, посече ни караха да работим, правехме табуретки и ни водеха под строй в столовата. Мъчих се една година и избягах. Следващата година плавах по Рейн на самоходен шлеп. Приюти ме едни стар капитан. Превозвахме чакъл, цимент — изобщо прахоляк, но все пак тази година беше хубава, много неща преживях тогава. И най-важното, все бяхме на път, днес тук, утре там. Капитанът искаше да ме осинови, но на мен вече ми беше омръзнал шлепът и слязох на брега. И правилно направих, не биваше да обиждам капитана, но какво да се прави — взех от него сто марки, за да заживея. С една дума, ограбих го. Отначало си мислех, че ги взимам назаем, макар и без да питам, а после ще му ги върна. За този дълг си спомням чак сега — тук в този разкошен Гщад, мътните да го вземат. Навярно капитанът отдавна е умрял.

С шлепа по реката аз израснах и заякнах. През цялото време на въздух, храната обикновена, здрава, работа колкото искаш.

Капитанът говореше свободно английски, настояваше и аз да го уча. Караше ме да свиря на мандолина, но нищо не излезе.

Та, появявам се аз със стотарката в джоба в Мюнхен. Това беше през лятото, през август, струва ми се.

Бях подивял по реката и първата ми работа бе да отида на кино. Въртеше се някакъв американски филм — шлагер на сезона. А след киното се отбих в съседния бар. Поръчах си бира. До този момент нито бира, нито друго нещо бях опитвал. Изпих две халби… И толкова хубаво ми стана, че ми се прииска да фрасна някого по мутрата.

Гледам, примъква се към мен един тип, червеничък, като ябълчица на витрина. Залюля се около моята маса, седна и започна да приказва: кой откъде е, тукашен ли е, не е ли. После казва: «Виждате ли онзи господин на масичката до прозореца?» Наистина там седи някакъв мазен, очите му святкат, само дето не мяучи. На стола — бастун и шапка. «Виждам — отговарям, — но аз нямам работа с него.» Този тип реши, че аз съм някакъв дръвник и няма какво да се церемони, казва ми направо: «Вие много му харесвате, той иска да се запознаете». Тогава още не можех да се оправям, но чатнах накъде клони, фраснах го между очите и беж да ме няма.

Офейках майсторски, но не се радвах дълго… Провървя ми с този тип, няма накъде! Оказа се, че има цяла банда около онзи с бастуна. Трябваше веднага да се измитам от Мюнхен колкото се може по-далеч, а аз се мотах там още ден-два. И ето че ме откриха. Мисля си, че не са ме търсили, а просто им се удаде случай.

Обработиха ме на една улица — много удобна за тази цел. След това ме замъкнаха в някаква къща, биха ме както се следва, а после две седмици ме лекуваха. И момиче ми изпратиха, отначало ме ухажваше, а след това между нас се появи и любов.