Олег Шмельов - Завръщането на резидента

— А татко все работи?

— Работи.

— Няма ли да наминем към вас?

— Какво ще правим там? — каза Светлана.

— Ще поседим. Галя ще ни нагости с чай. Какво ще кажеш, Галя?

Тя се поколеба. Какво ще каже на баща си, ако види в къщи непознат възрастен мъж? Галя се опита да види в полутъмната кола колко е часът.

— Сега е осем и половина — подсказа Виктор Андреевич.

— Баща ми си идва в десет и нещо — пресметна Галя. — За около час може.

Виктор Андреевич завъртя колата. В девет без десет те бяха у Галини.

Галя затвори вратата след себе си и хвърли ключовете на масичката под огледалото.

Предложи им не чай, а кафе. С баща си пиеха кафе, само когато Олга Михайловна не беше в къщи, защото тя много се дразнеше от миризмата на кафето.

Докато Галя беше в кухнята, Виктор Андреевич поведе със Светлана доверителен разговор.

— Искам да се посъветвам с вас — каза тихо той. — Работата е деликатна.

— Ние сме приятели.

— Сигурно си мислите, че аз безплатно ви возя в колата си? — кисело се пошегува Виктор Андреевич.

— Кажете направо — предложи тя.

— В последно време малко се поизхарчих. — Той замаха с ръце, предугаждайки нейната възможна реплика. — Не, не, нашите невинни посещения в ресторантите тук нямат нищо общо. Има други причини.

— С какво мога да помогна? — сериозно попита Светлана. — Аз наистина нямам никакви спестявания.

Виктор Андреевич бързо бръкна в малкото джобче на жилетката си и показа на Светлана блестящ сребърен пръстен с голям зелен камък и попита:

— Как мислите, колко струва?

— Нямам представа. Трябва да попитаме Галя, тя знае, специалистка е.

— Аз също знам. Струва не по-малко от хиляда рубли. Но на мен са ми необходими седемстотин. Отново ми предстои командировка.

— Искате да го продадете?

— Да. Но там, където се купуват такива неща, не бих искал да се появявам. Пътувам зад граница… Изобщо…

— Разбирам — каза Светлана. — Искате аз да го продам?

— Ще ви бъда вечно признателен.

— Могат да ме излъжат. Ще го направим с Галина.

— Благодаря. — Виктор Андреевич й подаде пръстена. Тя го сложи в чантата си.

След това Виктор Андреевич стана, разходи се из хола и отбеляза с одобрение:

— Уютен дом.

— Благодарение на старанията на Олга Михайловна — усмихна се Светлана.

— Като че ли не ви харесва майката на Галина?

— Родителите не се избират — така се казва, струва ми се. Аз бих избягала от нея.

— Защо?

— Тя дресира Галя още от пелени. Направила я е потисната.

— Нима? Не забелязвам такова нещо.

— Малко се поотърси. Да я бяхте видели преди три години!

— А баща й?

— Какво може да направи той? Подслажда живота на Галя с подаръчета. А вие пак ли зад граница, а?

— Не сега, малко по-късно.

— И отново в Италия?

— По всяка вероятност.

— Върви им на хората.

— Не искате ли да му пишете? — попита Виктор Андреевич.

— Разбира се, че ще му пиша.

Светлана изтича до Галината стая, върна се с лист и писалка, седна на масичката.

Получи се кратко, но делово писмо:

„Скъпи Пиетро! Много благодаря за всичко — от мен и Галя. Защо са тези скъпи подаръци? Много ви моля, не харчете лири, по-добре елате вие. Чакаме ви, колкото по-скоро, толкова по-добре. Светлана.

Привет от Галя.“

Виктор Андреевич сгъна листа, прибра го в портмонето и каза:

— Между впрочем, помните ли първия ни разговор за Пиетро?

— Разбира се.

— Тогава казахте, че той е прям и открит.

— Нима не е така?

— Не съвсем. Той е много по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Имал съм случаи да се убедя в това.

Светлана искаше да попита нещо, но Виктор Андреевич видя влизащата Галя и бързо каза:

— Впрочем това са глупости.

Галя се появи със сребърен поднос (скорошно нововъведение на Олга Михайловна), върху който имаше чашки кафе и захарница.

— Виктор Андреевич отново се готви за Италия — каза Светлана. — Написах писъмце. С поздрави и от тебе.

— Добре — отвърна Галя.

Виктор Андреевич пресрещна Галя, взе подноса и каза:

— Казвам на Светлана, че имате прекрасен дом. Не бях виждал как живеят академиците.

— Искате ли да го разгледате?

— Да, но нека си изпием кафето.

След кафето Виктор Андреевич подхвана нов разговор.

— Ще направя едно признание, мили момичета. Не мога да премълча.

— Винаги е много интересно, когато някой признае, че не е добър човек. Нали, Галя? — каза Светлана, поглеждайки с ирония към Виктор Андреевич.

— Имате хаплив език, струва ми се, че ви го казах вече, но сте доста проницателна. — Виктор Андреевич я погледна отстрани и добави: — Може и да кажа нещо неприятно за себе си.