Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

Писмото трогна маа Рамотсве — както и всички молби, които получаваше от разтревожени хора. Тя се запита какъв напредък бе постигнала до момента. Беше видяла мястото и бе усетила, че именно там е свършил животът на онзи младеж. В някакъв смисъл беше стигнала до заключението още в самото начало. Сега трябваше да тръгне отзад напред и да разбере защо той лежеше там — а тя знаеше, че е така, — в сухата земя, в периферията на великата пустиня Калахари. Гробът му беше самотен, толкова далеч от рода му, а той беше толкова млад. Как се беше стигнало до това? В някакъв момент някой беше сторил нещо лошо и ако искаше да разбере какво е било то, тя трябваше да намери хората, които бяха способни да го извършат. Например господин Освалд Ранта.

Белият микробус премина енергично над „гърбиците“ по улицата, целящи да попречат на преподавателите да карат бързо и неразумно. Маа Рамотсве беше внимателен шофьор и се срамуваше от бясното шофиране, което правеше улиците толкова опасни. Разбира се, Ботсуана беше много по-безопасна от другите страни в тази част на Африка. В Южна Африка положението беше много лошо; там имаше агресивни шофьори, които можеха да гръмнат човек, ако ги ядосаше, а освен това караха пияни, особено след като си вземеха заплатата. А ако денят за заплата се окажеше петък, да излезеш на улицата в същата вечер беше безразсъдна смелост. В Суазиленд беше още по-зле. Там обичаха скоростта и виещият се път между Манзини и Мбабане, по който тя веднъж пътува кошмарен половин час, имаше лошата слава на лобно място на много шофьори. Тя си спомняше как един ден попадна на една мъчителна статия в стар брой на „Суазиленд Таймс“, в която имаше снимка на дребен и безличен като мишка човек, под която пишеше само: Покойният господин Ричард Мавусо (46) . Господин Мавусо, който имаше малка глава и грижливо подрязани мустаци, изобщо не би бил забелязан от повечето кралици на красотата, и все пак, за жалост, както разкриваше статията във вестника, бил прегазен точно от такова момиче.

Този материал въздейства на маа Рамотсве по особен начин.

„Местният жител господин Ричард Мавусо (на снимката) беше прегазен в петък вечерта от подгласничката на Мис Суазиленд. Известната Кралица на красотата, госпожица Гладис Лапелала от Манзини, блъснала господин Мавусо, когато той се опитал да пресече пътя в Мбабане, където работел като чиновник в Отдела за обществените служби.“

Това беше целият материал и маа Рамотсве се питаше защо й бе оказал такова въздействие. Постоянно умираха прегазени хора и никой не вдигаше кой знае колко шум. Имаше ли значение, че някой е бил блъснат от кралица на красотата? Дали беше тъжно, понеже господин Мавусо беше толкова дребен и незначителен човечец, а кралицата на красотата — толкова важна и значима? Може би такава една такава случка беше впечатляваща метафора за неправдите в живота — влиятелните, блестящите, известните често можеха безнаказано да избутат настрани незначителните, плахите.

Тя спря белия микробус на паркинга зад административната сграда и се огледа. Минаваше покрай университета всеки ден и познаваше белите сгради, пръснати на неколкостотинте акра близо до старото летище. Но въпреки това никога дотогава не бе имала случай да ги посещава и сега, изправена пред объркваща колекция от блокове, всеки с различно чуждестранно име, тя усещаше леко страхопочитание. Тя не беше необразована, но не беше бакалавър на изкуствата. А на това място всеки срещнат беше или бакалавър на изкуствата, или бакалавър на науките, или още по-голямо нещо. Тук имаше невъобразимо ерудирани хора, учени като проф. Тлоу, който беше написал история на Ботсуана и биография на Серетсе Кхама. Или пък д-р Бойоси Отлогиле, написал книга за Върховния съд на Ботсуана, която тя си беше купила, но още не я беше прочела. Тук човек можеше да срещне подобни хора зад ъгъла на всяка сграда и те изглеждаха като всички останали. Но в главите им имаше много повече, отколкото в главата на обикновения човек, в която през повечето време нямаше кой знае какво.

Тя разгледа едно табло, на което пишеше, че е карта на университета, факултетът по физика — натам; факултетът по теология — в другата посока; Институтът за съвременни изследвания — първата сграда вдясно. Имаше и „Информация“, която би й била по-полезна. Тя последва стрелката, упътваща към „Информация“, и стигна до скромна постройка, закътана зад теологията и пред африканските езици. Почука на вратата и влезе.