Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

Но като се замисли за това, тя осъзна, че с предишни случаи е правила много повече от това. В няколко от успешно разплетените случаи тя не се задоволи с намирането на информацията. Беше вземала решения за изхода, при това решения, които се оказваха важни. Например в случая с жената, чийто съпруг имаше краден мерцедес, тя уреди колата да бъде върната на собственика. В случая с опита за застрахователна измама на мъжа с „тринайсет“ пръста, тя взе решение да не го предава на полицията. Това бе решение, което промени живота му. Може той да бе заживял честно, след като тя му даде тази възможност, а може и да не беше. Тя не знаеше. Но поне му беше дала възможност, а това можеше да промени всичко. Излизаше, че тя всъщност се бе намесвала в живота на хората, а не само им бе давала информация.

Тя осъзна, че най-важният проблем в този случай беше съдбата на момчето. Възрастните можеха сами да се погрижат за себе си — господин Бадуле можеше да преживее разкритието, че му изневеряват дълбоко в себе си той вече знаеше, че жена му не му е вярна; другият мъж можеше да се върне пълзейки при жена си и да си понесе наказанието може би щеше да се предаде и да отиде да живее в далечното село при съпругата си католичка; а пък елегантната дама можеше да прекарва малко повече време в кланицата, а не да си почива в голямото легло на улица „Ниерере“. Момчето обаче не можеше да бъде оставено на произвола на съдбата. Тя трябваше да се погрижи каквото и да се случи, то да не пострада заради греховете на майка си.

Може би имаше решение, при което момчето можеше да продължи да учи в онова училище. Ако се разгледаше настоящото положение, имаше ли човек, който да е нещастен? Жената, която се контеше, беше много щастлива — имаше си богат любовник и голямо легло, в което да се търкаля. Богатият любовник й купуваше модерни тоалети и други неща, на които се радваха елегантните дами. Богатият любовник беше щастлив, защото имаше шикозна любовница и не беше принуден да прекарва много време с набожната си жена. Набожната жена беше щастлива, защото живееше там, където искаше да живее, и вероятно се занимаваше с това, с което искаше да се занимава, а съпругът й се прибираше у дома редовно, но не толкова често, че да й досади. Момчето беше щастливо, защото имаше двама бащи и получаваше добро образование в скъпо училище.

Значи оставаше само господин Летсениане Бадуле? Беше ли той щастлив? И ако беше нещастен, дали можеше да бъде направен щастлив, без положението да се промени? Ако можеха да намерят някакъв начин да направят това, тогава обстоятелствата около момчето щяха да си останат същите. Но как щеше да се постигне това? Тя не можеше да каже на господин Бадуле, че момчето не е негов син — това би било твърде жестоко, а и вероятно момчето щеше да се разстрои, ако научеше. Нищо чудно момчето да не осъзнаваше кой е истинският му баща — в края на краищата, макар че и двамата имаха големи носове, момчетата не забелязват подобни неща. Маа Рамотсве реши, че няма нужда да се прави нищо по този въпрос; вероятно неведението бе най-добро за момчето. По-нататък, след като всички училищни такси бъдат платени, то можеше да започне да разглежда носовете в семейството и да си прави изводи.

— Решението е в господин Бадуле — изрече маа Рамотсве. — Трябва да го направим щастлив. Трябва да му кажем какво става, но заедно с това да го накараме да го приеме. Ако той го приеме, проблемът отпада.

— Но той ни каза, че се тревожи за това — възрази маа Макутси.

— Тревожи се, защото мисли, че е лошо жена му да се среща с друг мъж — парира възражението маа Рамотсве. — Ние ще го убедим в обратното.

Маа Макутси изглежда се съмняваше, но изпитваше облекчение, че маа Рамотсве пак беше поела командването. Нямаше да се изричат лъжи, а ако все пак се наложеше, нямаше да ги изрича тя. Пък и маа Рамотсве беше невероятно изобретателна. Ако смяташе, че би могла да убеди господин Бадуле да се почувства щастлив, най-вероятно щеше да успее.

Но имаше и други неща, на които трябваше да се обърне внимание. Бе пристигнало писмо от госпожа Къртин, в което тя питаше дали маа Рамотсве е изровила нещо.

„Знам, че е рано да ви питам — пишеше тя, — но откакто говорих с вас, имам чувството, че ще откриете нещо. Не се опитвам да ви лаская, маа, но изпитах чувство, че вие сте от хората, които знаят. Не е необходимо да отговаряте на това писмо; знам, че не би трябвало да пиша на този етап, но трябва все нещо да правя. Вие ще ме разберете, маа Рамотсве, знам, че ще ме разберете.“