Алегзандър Смит - Дамска детективска агенция №1

Д-р Макетси потри брадичката си.

— Ще трябва да съобщя за това в полицията — каза той. — Сигурно ще има съдебен процес. Трябва да защитаваме обществото от такива хора.

— Освен ако… — започна маа Рамотсве.

Д-р Макетси грабна сламката, която тя му подаваше.

— Сещаш ли се за друга възможност? — попита той. — Когато това излезе наяве, хората ще се изплашат. Ще разубеждават другите да ходят в болница. Знаеш, че програмите ни за обществено здравеопазване разчитат на доверието на хората.

— Точно така — каза маа Рамотсве. — Предлагам да прехвърлим случая някъде другаде. Съгласна съм с теб: обществото трябва да бъде предпазено и д-р Комоти трябва да бъде уволнен и да си понесе всички последствия. Но защо да не прехвърлим това в чужди владения?

— Тоест в Мафикенг?

— Да — каза маа Рамотсве. — В края на краищата и там е извършено престъпление и можем да оставим южноафриканците да се оправят с това. Вестниците в Габороне сигурно дори няма да забележат. Тук хората ще разберат само, че д-р Комоти внезапно е напуснал, за което може да има много причини.

— Добре — каза д-р Макетси. — Бих искал министърът да не надуши всичко това. Не мисля, че ще има някаква полза, ако той се… Как да го кажем — разстрои.

— Разбира се, че няма да има полза — каза маа Рамотсве. — С твое позволение аз мога да телефонирам на моя приятел Били Пилани, който е капитан в полицията там. Ще му хареса да го видят как разобличава фалшив доктор. Били обича хубавите сензационни арести.

— Направи го — каза усмихнат д-р Макетси. Това беше леко решение на един изключително необикновен проблем и той беше много впечатлен от начина, по който маа Рамотсве се справи с него.

— Знаеш ли — каза той, — мисля, че дори моята леля в Мочуди не би се справила с това по-добре от теб.

Маа Рамотсве се усмихна на стария си приятел. Можеш в течение на живота си да завързваш нови приятелства всяка година, даже буквално всеки месец, но нищо не може да замести приятелствата от детинство, които оцеляват до зряла възраст. С тези приятели сякаш ни свързват стоманени въжета.

Тя се протегна и нежно докосна д-р Макетси по рамото, както понякога правят старите приятели, когато няма какво повече да си кажат.

Прашен коларски път, труден за минаване, във всеки случай достатъчно, за да си счупиш ресорите; хълм, разпилени валчести камъни, точно както предсказваше картата, нарисувана от господин Чарли Готсо; а отгоре, простиращо се до края на хоризонта — празното небе, пърлещо в обедния пек.

Маа Рамотсве управляваше белия микробус предпазливо, избягвайки камъните, които можеха да откъснат калника на колата й, и се чудеше защо никой не минава по този път. Това беше мъртво място; нямаше крави, нямаше кози, само недоразвити храсти. Това, че някой беше поискал да живее тук — далеч, от каквото и да е село, далеч от хората, — изглеждаше необяснимо. Мъртво място.

Внезапно тя видя къщата, закътана зад акациите, почти в сянката на хълма. Това беше къща от обикновена пръст в традиционен стил — стени от кафява кал, няколко прозорци без стъкла, висока до коляното ограда около двора. Предишният собственик, явно доста отдавна, беше нарисувал рисунки върху оградата, но занемареността и годините ги бяха изтрили и сега оставаха само техните призраци.

Тя спря колата и затаи дъх. Беше се сблъсквала с измамници; беше се оправяла с ревниви съпруги; дори се беше изправяла срещу господин Готсо; но тази среща щеше да е различна. Това беше въплътеното зло, сърцето на мрака, коренът на всичкия африкански срам. Този човек, въпреки всичките му фокуси и заклинания, беше убиец.

Тя отвори вратата и излезе от караваната. Слънцето се беше издигнало високо на хоризонта и лъчите му щипеха кожата й. Тук тя се намираше твърде далеч на запад, твърде близо до Калахари, и неспокойството й нарасна. Това не беше успокоителната земя, с която беше израснала; това беше безмилостната Африка, безводната земя.

Тя тръгна към къщата и, докато вървеше, усети, че някой я наблюдава. Нищо не помръдваше, но тя усещаше нечии очи върху себе си, очи, които се намираха вътре в къщата. Като стигна до оградата, в съгласие с обичая, тя спря и извика, за да предупреди за себе си.

— Много е горещо — каза тя. — Трябва ми малко вода.

Нямаше отговор от къщата, но нещо прошумоля от лявата й страна, сред храстите. Тя се обърна почти виновно и се загледа. Беше голям черен бръмбар, с рогов врат, който побутваше някаква дребна плячка, може би насекомо, умряло от жажда. Малки беди, малки победи; също като нашите, помисли си тя; погледнати отгоре, ние не сме нищо повече от бръмбари.