Алегзандър Смит - Дамска детективска агенция №1

Внезапно д-р Комоти зави вдясно. Бяха стигнали предградията на Мафикенг, един квартал с чисти, прави улици и къщи с големи градини и хубави огради. Тъкмо в алеята на една такава къща сви той, което принуди маа Рамотсве да го отмине, за да не събуди подозрение. Тя обаче преброи къщите, които отмина — седем — и после паркира под едно дърво.

Тук имаше „санитарна алея“, която минаваше покрай задната част на къщите. Маа Рамотсве излезе от колата и отиде до края на санитарната алея. Къщата, в която влезе д-р Комоти, беше през осем къщи — седемте и тази, която се наложи да заобиколи, за да стигне до началото на санитарната алея.

Тя застана на алеята зад осмата къща и се загледа в градината. Навремето някой се беше грижил за нея, но това трябва да е било преди години. В момента тя приличаше на джунгла — преплетени черници, запуснати храсти бугенвилия, които бяха достигнали гигантски размери и издигаха големи вейки с розови цветове към небето, дървета папая с гниещи плодове. Тук беше рай за змиите, помисли си тя; можеше да има мамби, снишили се в некосената трева, и чернозъби дървесни змии, увити по клоните на дърветата — всички те очакващи някой като нея, достатъчно глупав да влезе.

Тя внимателно бутна портата. Явно отдавна не беше използвана и пантите й скърцаха силно. Но това нямаше значение, защото едва ли някакъв звук можеше да премине през растителността, която отделяше задната ограда от къщата, намираща се на стотина метра. На практика бе невъзможно къщата да се види през буйната растителност, което създаде у маа Рамотсве сигурност, тъй като бе защитена поне от очите на хората в къщата, ако не от змиите.

Маа Рамотсве се придвижваше предпазливо, пристъпваше внимателно в очакване всеки момент да чуе съскането на някоя раздразнена змия. Но никъде нищо не помръдваше и скоро тя се сви под една черница — възможно най-близо до къщата, колкото посмя да стигне. Скрита от дървото, тя имаше добър изглед към задния двор и към отворения прозорец на кухнята. Не можеше обаче да види нищо в самата къща, понеже тя беше построена в стария колониален стил, с широки стрехи, които я държаха прохладна и тъмна. Много по-лесно беше да се шпионират хора, които живеят в модерните къщи, понеже днес архитектите са забравили за слънцето и пъхат хората в подобия на прозрачните аквариуми на златните рибки, където цял свят може да те зяпа през широките незащитени прозорци, стига да иска.

А сега какво да прави? Можеше да остане на място с надеждата, че някой ще излезе през задния вход. Но защо им е да го правят? Пък и да излезе някой, тя какво ще направи?

Изведнъж един прозорец на гърба на къщата се отвори и един мъж се провеси от него. Това беше д-р Комоти.

— Хей, вие! Вие там! Точно вие, пълната жена! Какво правите под нашата черница?

Неочаквано маа Рамотсве усети абсурден подтик да погледне през рамо, сякаш за да покаже, че под дървото има и друг. Чувстваше се като ученичка, хваната да краде плодове или да върши друго забранено нещо. Нямаше какво да каже; трябваше просто да си признае.

Тя се изправи и излезе от сянката на дървото.

— Горещо е — извика тя. — Може ли да ми дадете чаша вода?

Прозорецът се затвори и след момент се отвори вратата на кухнята. Д-р Комоти застана на стълбите, облечен със съвсем различни дрехи в сравнение с тези, които носеше, когато напусна Габороне. Той държеше чаша вода, която й подаде. Маа Рамотсве я взе и я изпи с чувство на благодарност. Тя наистина беше жадна и водата й беше добре дошла, макар да забеляза, че чашата е мръсна.

— Какво правите в градината ни? — попита отново д-р Комоти, но не грубо. — Да не сте крадла?

Маа Рамотсве изглеждаше обидена.

— Не съм — каза тя.

Д-р Комоти я гледаше хладно.

— В такъв случай, щом не сте дошла да крадете, какво искате? Работа ли търсите? Ако е така, ние вече имаме жена, която идва да готви. Не ни трябва никой друг.

Маа Рамотсве тъкмо щеше да отговори нещо, когато някой се появи зад д-р Комоти и надникна през рамото му. Беше д-р Комоти.

— Какво?

— Какво става? — попита вторият д-р Комоти. — Какво иска тази жена?

— Видях я в градината — каза първият д-р Комоти. — Твърди, че не е крадла.

— И наистина не съм — каза тя засегната. — Разглеждах тази къща.

Двамата мъже добиха озадачен вид.

— Защо? — попита единият. — Защо разглеждахте къщата? В нея няма нищо особено и не се продава.

Маа Рамотсве отметна глава назад и се разсмя.

— О, не съм дошла да я купувам — каза тя. — Просто живеех тук като малка. Тогава в нея живееха бури — господин Ван дер Хеевер и жена му. Майка ми им беше готвачка и ние живеехме в къщата на прислугата в дъното на градината. Баща ми се грижеше за градината…