— Няма да стане! А теб не те ли сгрява хапливото ти езиче? Студено ли ти е наистина?
— А, не, треперя си за упражнение, та да знам какво да правя, когато ми стане студено.
Шийла се подиря на лакът и през огъня погледна Елизабет.
— Искаш ли да те стопля?
— Може, освен ако не ти е приятно да си лежиш там и да наблюдаваш как бавно умирам.
Шийла пак се усмихна, отви се, стана, заобиколи огъня и с крак побутна Елизабет.
— Направи ми място, малко, глупаво агънце! Ще легна при теб и ще те сгрея.
Елизабет отмести завивката си. Шийла легна до нея и хвърли върху тях и своето одеяло. Разположи се удобно, като я прегърна с ръце. Топлината й обгърна Елизабет. Скоро напрегнатостта й от студа премина и тялото й се отпусна, стоплено от допира с тялото на Шийла. Тя пъхна студения си нос под брадичката й и я хвана за ръцете.
— Колко си добра, Шийла! Добра и топла като… голяма крава.
— А ти, ако не престанеш да ме буташ в огъня, ще видиш наистина колко съм голяма!
Елизабет се разсмя, сгуши се в Шийла и веднага задряма.
Шийла дръпна крайчеца на одеялото, за да я завие по-добре и тихичко въздъхна.
— Разбираш ли, че никога не съм спала така с някого! — прошепна тя. — Даже и с онзи кучи син, който ме остави сама с Джеймс. След всяка среща той си тръгваше, а в повечето случаи това ставаше през деня. Така че никога не съм спала до някого.
Елизабет шеговито й отговори:
— От утре няма да можеш да твърдиш това.
Шийла се засмя, оценявайки шегата, придърпа още одеялото върху Елизабет и я потупа по главата.
— Е, вярно е! Няма да казваме на никого, защото ще ни разберат погрешно. Лека нощ, Елизабет!
Елизабет въздъхна и сънливо промърмори:
— По-рано винаги ме наричаше „Поми“, напоследък не го правиш.
— Това е защото вече не си такава. А сега, лека нощ!
Елизабет се замисли върху думите на Шийла, след това се усмихна и се притисна по-плътно до нея.
Седем дни по-късно те достигнаха до Вилканиа Изток, след като бавно преведоха стадото през фермата Пенонг и Вилканиа Запад. Там имаше не по-малко от дванадесет хиляди овце и агнета, наглеждани от самотен овчар. Старият мъж познаваше Шийла още от времето, когато беше малка, а Елизабет беше срещал няколко пъти в главната ферма. Шийла се отнасяше към него с непринудена фамилиарност, тъй като се познаваха отдавна, но неговото държане спрямо Елизабет беше несигурно и предпазливо, като на човек, който повечето време живее в самота.
Нощта прекараха до неговата кошара, вечеряха заедно и си поговориха около огъня, преди да се мушнат под одеялата. На следващата сутрин потеглиха на път, за да проверят една част от оградата по северната граница на фермата.
Без стадото те изминаваха неусетно миля след миля, като се движеха в бърз тръс. Така на следващия ден стигнаха до оградата на северната граница и тръгнаха покрай нея на запад. Тя беше направена от колове и заковани напречно дървени пръти. Коловете бяха хлътнали на места, а прътите — изпопадали. Вървейки покрай оградата, те поправиха някои дребни повреди, после свърнаха обратно към Пенонг.
Пасейки овцете, винаги се движеха вкупом, водени единствено от стадното си чувство. Иначе, ако се отделяха, дивите кучета ги нападаха. Но сега Шийла и Елизабет срещнаха много такива разпилени овце, особено като се приближиха към Пенонг. Яздиха покрай оградата още около час. Шийла сериозно се замисли, като гледаше лутащите се животни, които изскачаха от храстите покрай тях.
Кучетата направиха няколко обиколки във всички посоки и посъбраха доста от залуталите се овце, а Елизабет и Шийла ги подбраха в бърз ход, като им подвикваха и плющяха с камшиците си. Тази малка групичка овце имаше някаква притегателна сила — тя беше като магнит, около който през целия път се прилепяха още и още заблудени овце. Така двете жени подбраха пред себе си неколкостотин овце, разпръснати преди това на площ от доста мили. Шийла подсвиркваше на кучетата, а те размахвайки опашки тичаха след тях.
Колибата на овчаря беше неголяма дървена постройка на върха на малък хълм. Кучето му стоеше отпред, а конят с пранги на краката пасеше на ливадата. Остра миризма на урина се носеше във въздуха, усещаше се тежко зловоние и смрад. Най-съкрушителното бе мрачната картина вътре. Мъжът лежеше немощен на сламеник срещу стената. Шийла коленичи и се наведе над него. Елизабет остана до вратата, защото вътре се задушаваше и й се гадеше.
— Донеси ми малко вода, Елизабет.
Тя се върна при конете, поемайки големи глътки свеж въздух, взе манерката от седлото и я занесе вътре. Шийла я грабна, а Елизабет побягна навън с ръка на устата си. Мъжът, стенейки, се надигна и отпи глътка вода, като Шийла подпираше главата му.
Читать дальше