Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Александра се усмихваше замислено, докато отговаряше на въпроса на Мери Рийби, как й се струва Австралия.

— Далеч съм от мисълта да омаловажавам колонията — каза тя, — но все още ми липсва Лондон. По-малкият ми брат Робърт ходи на училище там, така че аз му завиждам.

— Наистина ли? — попита учудено Мери. — Мислех, че вече сте свикнали и сте се настанили добре. От известно време се носи слухът, че се виждате с онзи адвокат, който работи с баща ви от време на време.

— Джон Фицрой? О, нещата се преувеличават, мисис Рийби. Имам много приятели в града, между които е и мистър Фицрой.

— Вероятно самият той разпространява слуховете — предположи усмихната Мери, — като по този начин се опитва да държи другите далеч от вас.

Усмивката изчезна от лицето на Александра и тя повдигна вежди.

— Въпреки че работи с баща ви, чувам, че той не ще да има нищо общо, с когото и да било другиго, освен с аристокрацията „бунип“. Предполагам, че това е така, защото не го виждам тук тази вечер.

— Бе ми съобщено, че работи върху нещо спешно — отговори Александра, като казваше истината, понеже знаеше, че каквото и да й беше казал Джон, щеше да бъде лъжа. Откакто го знаеше, Джон си беше сноб.

Като смени темата, Мери попита за бабата на Александра по майчина линия Кристин Уейвърли, която живееше със семейството.

— Много добре е за възрастта си — каза Александра на Мери. — Тя е над седемдесетте и тази вечер предпочете да си остане в стаята. Може би се е уморила прекалено много.

Мери се съгласи напълно с нея, след което разговорът се прехвърли върху други теми. Андрю и Хенриета Томсън, богати земевладелци, разговаряха наблизо с Хенри Кейбъл и съпругата му Джейн, които контролираха голяма част от тюленовата и китоловната промишленост във водите на Австралия. Мери дочу някаква забележка, която привлече вниманието й, и се включи в техния разговор.

Александра ги остави и се упъти към прислужничката. Някои от гостите все още нямаха питие, а слугинята създаваше голяма бъркотия, докато буташе сервизната масичка из стаята. Въпреки че беше тромава и несръчна, нямаше опасност да загуби работата си, тъй като в Австралия беше трудно да намериш домашни помощници. Александра започна да й помага и прислужницата се усмихна в знак на благодарност. Докато минаваха сред гостите, забеляза, че повечето от разговорите се въртяха около новия губернатор, сър Томас Брисбейн, който беше пристигнал съвсем неотдавна.

Както можеше да се очаква, гостите бяха недоволни от смяната, тъй като Брисбейн беше по-строг с осъдените, отколкото неговият предшественик. Общото мнение на гостите бе обратно на мнението на свободните имигранти, които смятаха губернатора Маккуайър за прекалено снизходителен по отношение на осъдените. Александра беше склонна да се съгласи с мнението на свободните имигранти по въпроса, защото й се струваше, че губернатор Маккуайър беше показал непростима небрежност поне в един случай.

Нейният братовчед в Лийдс, Уесли Хамънд, беше убит от човек на име Керък, който бе докаран в Австралия, заради извършеното от него престъпление. Тя не знаеше нищо за делото, освен голите факти и единственият път, когато беше срещала Уесли, той й се бе сторил красив като жребец, но беше нехранимайко с повърхностни интереси. Но той беше убит, а губернатор Маккуайър бе помилвал Керък, факт, който беше вбесил семейството й.

Слугинята успяваше да поддържа чашите пълни и когато всичките гости имаха в ръцете си питиета, Александра започна да ги обикаля. Дочу интересен коментар, направен от Самюъл Тери, и тя се насочи към него. Известен като Ротшилд на залива Ботъни, Тери навремето е бил неграмотен черноработник от Манчестър, прехвърлен в Австралия за кражба. След като бил освободен предсрочно, той отворил кръчма, а станал и лихвар. Сега притежаваше десетки хиляди акри земя с ферми, в които работеха десетки осъдени. Освен това, беше основният акционер в Банката на Нов Южен Уелс.

Той разговаряше със Саймън Лорд и жена му Алма, собственици на фабрики, в които се произвеждаха свещи, сапун, стъкло и други предмети за широка употреба. Разговорът им беше за Пустошта, която интересуваше Александра повече от всичко. Откакто за първи път бе чула за съществуването на необятни пространства неизследвана земя на запад, тя бе останала запленена от разказите за тях.

Те разговаряха за хората, които живееха там, което учуди Александра.

— Разбрах, че прекалено малко са онези, които се осмеляват да отидат в Пустошта — отбеляза Александра, — та тя дори не е изследвана.