Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

На другия ден следобед той взе двуцевките, своята и онази на разбойника, която беше заредил с куршуми с дребни сачми. Някои от кучетата бяха започнали да се наежват и той заобиколи стадото и отиде при тях. Докато две кучета динго тичаха към стадото по откритото, той уби едното и рани другото. Сетне вдигна другата двуцевка, прицели се към останалите диви кучета, които бягаха между храстите. Сачмите минаваха през клоните, обрулвайки някои от тях, а свистенето им се смесваше със скимтенето на ранените кучета.

Това му осигури спокойствие през следобедите, тъй като дивите кучета, изплашени от стрелбата бяха прогонени. От време на време Дейвид ги забелязваше как се спотайват в храсталаците, но те повече не нападнаха стадото. Заплахата обаче, продължаваше да съществува през нощта, когато дивите кучета можеше да дойдат, да уплашат овцете и те да излязат от временната кошара, ако се опитаха да ги нападнат. Ето защо побърза да завърши постоянната кошара.

Когато тя бе готова, за първи път откак бе напуснал главното стопанство в Уайамба, Дейвид намери време да се изкъпе, обръсне и да изпере дрехите си. Освен това, той вече можеше да спи спокойно през нощта, но откри, че повече нямаше нужда от дълбок сън. Да спи леко, да става при най-малкия шум и да проверява овцете, се превърна в навик, и през деня — той вече не се чувстваше уморен.

След като изгради кошарата, дните му продължаваха да бъдат изпълнени с трескава дейност. От време на време той колеше по една овца, за да има храна за него и кучетата. Одираше кожите и ги обработваше с вътрешна кора от ментово дърво, начин, който Франк му бе обяснил. Някои от кожите използва, за да си направи удобно легло, а от другите си скрои и уши топъл, дебел кожух за настъпващата зима.

Като първа стъпка в създаването на овцевъдната си ферма, Дейвид възнамеряваше да раздели земята на пасбища, с постоянна кошара в центъра на всяко едно от тях. Следвайки плана си, той премести стадото на няколко мили по на север и започна да строи втората кошара. Отново си имаше проблеми с кучетата динго, но ги прогони, като уби и рани няколко от тях.

Когато премести стадото отново към северозапад, времето стана студено и дъждовно. Като броеше резките, които дълбаеше върху пръчка от дебело дърво, която му служеше вместо календар, Дейвид видя, че е дошъл март. Времето беше отвратително, грижите му по овцете бяха постоянен товар и всекидневният му тежък труд, от ранни зори до късна вечер, беше неумолим и ожесточен. Но грижите за стадото го правеха безкрайно щастлив, защото то бе неговият капитал, а и щеше да сложи началото на неговите собствени стада. Щастлив бе също от възможността да изследва огромните територии, където щяха да пасат бъдещите му стада.

Дойде юни, а с него и зимата, която завари Дейвид да проправя път на север към ручея Тибубура, широк и бърз поток, покрай бреговете, на който растяха гъсти гори. При един от завоите му, той откри висок хълм, от който се откриваше панорамна гледка на заобикалящите го земи. Под върха му имаше закътано плато, идеален терен за къща. Мястото беше невъобразимо красиво, като хълмът се издигаше над огромни пространства хълмист пейзаж, и Дейвид вече знаеше къде ще построи центъра на бъдещото си стопанство.

Някъде по средата на зимата Дейвид достигна до веригата от хълмове, за които му беше казал Пат. И те като Безплодната планина, щяха да послужат като естествена граница на овцевъдно стопанство с огромни размери. Когато видя хълмовете за първи път, той се съгласи с Пат, че те наистина приличат на остри шипове и той реши да ги нарече Кулите. Водата, която се оттичаше по стръмните им склонове в земите на юг от тях, ги превръщаше в изключително тучни пасища. Теренът обаче бе насечен от проломи, които предупреждаваха за опасност от внезапни наводнения. Като откри широка, тревиста могила, която се издигаше над лежащата ниско земя, Дейвид започна да строи кошара, която тук щеше да бъде защитена от наводненията.

В една влажна и сурова сутрин, три седмици след като кошарата беше готова, вятърът се усили и леките превалявания от последните няколко дни прераснаха в непрекъснат дъжд. Дейвид започна да прибира овцете в кошарата рано, тъй като ямите по терена започнаха да се изпълват с вода. Когато стигна хълма, където се намираше кошарата, дъждът се лееше като из ведро и сухите дерета преливаха от пенещи се, ревящи води, които се изливаха в дефилетата.

На откритите склонове на хълма вятърът виеше като хала и пръскаше дъжда във всички посоки. Докато Дейвид успее да прибере овцете в кошарата, неговата колиба от кора беше вече изравнена със земята, а огънят угаснал. Той обаче имаше по-спешни грижи от собственото си удобство. Земята наоколо беше започнала да се наводнява, когато пороищата от Кулите я достигнаха, и животните бягаха към по-високите места.