Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

— Ако някой от тях притежава стадо, той ще даде на останалите, колкото овце му поискат и няма да види нищо нередно в това. Освен това, те могат всеки момент да тръгнат на „разтъпкване“ и няма сила, която да ги спре, когато решат.

— Какво е разтъпкване, Пат?

— Ами нещо като „похот“ към скитането, което може да ги удари в главата внезапно. Майра ми казва, че е нещо повече от това, но когато говори за аборигените, не мога да разбера и половината от това, което тя иска да ми каже. Мисля, че е така, защото ние нямаме думи на английски за нещата, които тя иска да ми обясни. Във всеки, случай аборигените в моята ферма ловят кучета динго и вършат различни домашни работи, но нищо повече.

— Аз обаче щях да съм мъртъв сега, ако не бяха аборигените. Ако някога притежавам ферма и някои от тях пожелаят да дойдат в нея, ще са добре дошли.

Доволен от отношението на Дейвид, Пат се усмихна и поклати глава. Поговориха още малко, докато пушеха лулите си и пиеха чай, след което разстлаха одеялата си близо до огъня.

На следващата сутрин при изгрев-слънце те хапнаха набързо, разтуриха бивака и продължиха на изток. След около два часа по-късно сред хълмовете пред тях забелязаха да се издига пушек от огън, на който се готви, и малко по-късно пред погледа им се появи кошарата. Вместо колиба до нея имаше бивак. На въже близо до два големи навеса от кора висеше пране, а една жена аборигенка и няколко деца се движеха насам-натам около огъня.

Щом видяха Пат, лицето на жената грейна от радост, а децата заподскачаха щастливи. След като разтовариха провизиите, Пат извади тенекиена кутия с бонбони и я подаде на жената. Децата закрещяха радостно и се въртяха наоколо, докато тя им раздаваше по бонбонче. Когато провизиите бяха наредени близо до огъня, тя им посочи с пръст мястото, където пасеше стадото, зад близкия хълм.

Огромното стадо беше разпръснато из цялата долина. Между овцете се виждаха кучетата и още няколко деца на възраст между тринайсет и шестнайсет години. Децата поздравиха Пат и го упътиха към групичка храсти до един завързан кон, който пасеше наоколо. Пат и Дейвид се приближиха на конете си към храстите, като дръпнаха юздите им малко преди това.

— Ей, тук ли си, Адолариъс? — извика Пат.

— Да, да, тук съм, мистър Гарити — отвърна мъжки глас откъм храстите. Акцентът му беше на преподавател от Оксфорд, тонът му издаваше търпеливо смирение, че е нарушено уединението с жената и децата му.

— Разбирам, че учите децата на английски — каза Пат. — Надявам се, че също ще ги научите на смятане, писане и четене.

— Правя всичко, което казвате, мистър Гарити — отговори Адолариъс. — Въпреки че съм длъжен да заявя, все още имам дълбоки резерви по отношение на това, да се объркват умовете на невинни, естествени създания.

— Те не са точно това, Адолариъс. Те няма да знаят как да се справят като аборигените, когато пораснат, така че ще трябва да работят и обучението ще им е от голяма полза. Донесох ви още материали за рисуване, но се надявам да не събирате повече кучета динго тук.

— О, не. Използвам за модели мъртви. Но те не са същите.

— Така е, и овцете биха се съгласили, ако можеха да говорят. Добре, значи, трябва да си тръгвам. Довиждане, Адолариъс.

— Сбогом, мистър Гарити.

Те тръгнаха, като Пат яздеше отпред с лек галоп. През ранния следобед двамата с Дейвид стигнаха до място с гъсти чемшири, като земята между дърветата беше гола. На север, непосредствено след тях се издигаше ниска и безплодна скалиста планина, осеяна с камъни и пропукана глина. Дълга няколко мили, тя беше разположена в почти права посока изток — запад.

Те изкачиха планината и от хребета й на север земята приличаше на рай. Чак до хоризонта хълмистият терен бе покрит с тучна и гъста трева с твърди и остри листа, с храсти виреещи върху солена почва, с евкалиптови гъсталаци. Отлично пасбище за овце, то бе изпъстрено с рядка горичка и храсти, които говореха за наличие на водни източници.

— Наричам тази планина Безплодната — каза Пат, — тя е моята северна граница. Непрекъснато се безпокоя, че ще дойде някой друг овцевъд тук и ще нахлуе незаконно на юг. Мога да се боря за земята си, ако трябва, но предпочитам, ако ще има някой тук, той да бъде мой приятел.

— Като че ли изглежда добра земя — каза Дейвид.

— От тук изглежда така. Непрекъснато съм зает с Уайамба и никога не съм ходил по-далеч от Безплодната планина, но съм чувал да говорят за това място. На известно разстояние на север има ручей, който аборигените наричат Тибубура. Още по-нататък има верига от остри хълмове, които приличат на набучени шила. Оттук до онези хълмове има, колкото си искаш земя.