Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

— Радвам се, че сте послушали съвета му — отговори Пат. — Той добре ли е?

— Добре се справя, като се имат предвид годините му, а както знаете, те не са малко. В чантата има писмо за вас от него.

Пат отвори чантата и прегледа пощата вътре, като подаде няколко писма на Фред.

— Тези са за хората в главната кошара — каза той. — Има писма и за онези, които са по пасбищата, така че който им кара продоволствието следващия път може да им ги занесе.

Той затвори чантата и отново се обърна към Дейвид.

— Заповядайте на вечеря вкъщи.

— О, благодаря за поканата. Има още нещо. Франк ми каза, че имате пълномощия като мирови съдия, а на идване убих един разбойник. В него намерих документи и лични принадлежности, които ще трябва да ви предам.

— Ами, ще трябва да напиша доклад до главния съдия в Сидней. Донесете нещата, когато дойдете вкъщи.

Дейвид и Пат си кимнаха един на друг, като Керък се упъти към бараките, повече от доволен от първата си среща с младия мъж. Въпреки че имаха различен произход, те притежаваха много общи черти, тъй като целите и отношението им към нещата си приличаха. Независимо дали щеше да успее някога да създаде овцевъдно стопанство, Дейвид знаеше, че е намерил приятел в Пустошта.

Малко преди залез-слънце, той се отправи към къщата на собственика на фермата, като взе писмото, часовника и оръжията на разбойника. Пат го посрещна на вратата и го въведе в просторната и удобна всекидневна, в която саморъчно направените мебели бяха за грамадни мъже. Пат наля канчета с ром, а Дейвид му подаде нещата на бандита.

Пат развърза кесията и погледна в нея, сетне я върна на Дейвид.

— Прибери това обратно в джоба си, Дейвид!

— То не е мое, Пат.

— Нито е мое — отговори Пат, като отиде до една полица и до кутия, пълна с документи. — То не е нито на чиновника в канцеларията на съдията, който ще си го сложи в джоба, ако го изпратя в Сидней.

Като пъхна кесията в джоба си, Дейвид седна и изпи рома. Пат затършува в кутията, обяснявайки на Дейвид, че от канцеларията на главния съдия са му изпратили имената и описанията на избягали каторжници в случай, че те се появят в Пустошта.

— Ха, ето го тук — каза Пат, поглеждайки някакъв лист. — Хенри Болтън, който изчезнал от Сидней преди две години. И така, ще изпратя доклад по човека, който взема годишните ни поръчки за продоволствени стоки в Сидней.

Той сложи часовника и писмото в кутията с документите и седна до Дейвид, подпийвайки, докато го разпитваше за пътуването му.

След като Дейвид разказа всички подробности, включително и преживяванията си с аборигените, Пат му обясни по какъв начин са избрали името на стопанството.

— То носи името на един граничен хълм на юг от тук, който аборигените наричат Уайамба — обясняваше той. — Преведено на английски, това означава пресечен, начупен хълм или нещо подобно. Но навярно те щяха да се сетят за мястото, към което си отивал, дори и да не беше споменал името на фермата.

— Как така, Пат? В крайна сметка аз можех да съм разбойник или някой, който просто броди наоколо.

Пат се поколеба, сетне вдигна рамене.

— Ще разбереш, че понякога аборигените знаят неща, които разумът ти казва, че те няма откъде да знаят — отговори той. — Те нямат оръжието, инструментите и всичко останало, което ние използваме в живота си, поради което ние ги смятаме за елементарни. В това отношение, те наистина са такива, но те са много по-сложни в неща, в които ние сме елементарни, неща, за които ние изобщо не се сещаме.

Той понечи да каже още нещо, но в този момент в стаята влезе Майра и съобщи, че вечерята е готова. Мъжете допиха рома си и я последваха през хола към просторната столова, където двете им деца чакаха на огромната, собственоръчно скована маса.

Колин, по-голямото дете, беше красиво, будно момче на около десет години. Беше светло като баща си и със сини очи, но чертите на лицето му разкриваха аборигенската кръв. Момичето, Шийла, беше с две години по-малка и съвсем различна. Чертите й бяха англосаксонски, но кожата й беше тъмна почти като на майка й, а косата й беше в процеса на смяна от светлоруса към черна.

Яденето беше същата обилна и вкусна храна като в готварницата и Майра разнасяше чиниите, докато двамата мъже разговаряха. Собственикът на фермата каза, че е платил на жената на главния овцевъд, която е с добро образование, да преподава основните предмети на децата в стопанството. Като се обърна към сина и дъщеря си, той ги попита как върви учението.