Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

След малко младата жена, която се намираше на дъното на дупката, подаде навън съдове, напълнени с вода, а момичето ги разнасяше наоколо, докато всички се напиха до насита. Дейвид подаде манерката си на момичето да я напълни. То се озадачи не разбирайки предназначението й, докато той не наля малко вода в нея от съда. Тя я взе и я занесе до дупката, след което я върна обратно, пълна с вода.

Когато всичките съдове бяха напълнени отново с вода, жените и момичето върнаха обратно пръстта в дупката, стъпквайки я с крака и заличавайки всички следи. След това отвориха торбите си и извадиха гущери, малки змии и известно количество други мистериозни храни. По-възрастният от мъжете повика с ръка Дейвид, като той и останалите гледаха влечугите и червеите в очакване, докато се събираха наоколо. Не чак толкова зверски гладен, Дейвид разтвори вързопа и извади остатъците от питката, която вече беше доста изсъхнала.

След като младият мъж изяде своя дял от храната, размени няколко думи с останалите мъже и напусна заедно с едното от момчетата. Останалите свършиха, мъжете и момчетата легнаха, докато жените кърпеха торбите си от трева и извършваха други задачи, като разговаряха тихо. Отчасти задоволил глада си, Дейвид пи от манерката и легна. Жените погледнаха към манерката като хипнотизирани, сетне отново се върнаха към разговорите и заниманията си.

Дейвид заспа, но се събуди, когато следобеда аборигените се размърдаха наоколо. Отново тръгнаха на път, като двамата младежи носеха нещата на Дейвид, докато той се опитваше да не изостава, чудейки се къде ли отиват. Вървяха на север, както и през сутринта, но Дейвид нямаше никаква представа къде се намираше пътя за Уайамба. Хрумна му, че може би са решили да го приемат в групата си и той до края на живота си да се скита заедно с тях, като единствената друга алтернатива беше да умре от глад и жажда.

Главата отново го заболя, но през следобеда той се стремеше да не изостава от аборигените. Докато слънцето залязваше, Дейвид видя младия мъж и момчето, които го бяха придружавали, да слизат по един хълм, за да пресрещнат другия мъж, и момчето бе нарамило малкото кенгуру, убито от тях. Жените, които малко преди Дейвид бяха забелязали животното, започнаха да събират съчки за огън.

Направиха лагера си в едно сухо дере в подножието на хълма и жените взеха кенгуруто. Дейвид имаше храна във вързопа си, която би могъл да приготви на огъня, но беше прекалено уморен. Отново обхванат от вълчи глад, той наблюдаваше подготовката за готвенето на животното, разсъждавайки, че навярно то ще е много по-вкусно от суровите гущери, змии и тлъстите гърчещи се червеи.

Когато храната стана готова, младите жени занесоха част на мъжете, а старицата донесе голямо парче месо на Дейвид. Като говореше тихо, тя му подаде и няколко гъби, големи колкото яйце, които тя нарече уитита, както и една шепа малки, лукообразни корени, които на нейния език се казваха вийри.

Твърдото и жилаво месо на кенгуруто имаше остра миризма, но беше тлъсто и засищащо. Вкусът му бе компенсиран от този на гъбите и корените, които имаха необикновен, но много приятен аромат. Щом свършиха с храненето, аборигените се разположиха, за да нощуват.

Измъчван от мисълта, че може да броди за вечни времена в Пустошта, Дейвид отново направи опит да общува с аборигените.

— Трябва да стигна до Уайамба — каза той на стария мъж, сочейки с пръст на запад и надявайки се, че това беше посоката. — Уайамба, трябва да отида там.

И отново той долови леко смущение, навярно от гласа му, който аборигените намираха за твърде висок, но този път Дейвид имаше успех.

— Уайамба — рече тихо мъжът, сочейки на североизток. Той каза още нещо, сетне повтори името.

Като изпита огромно облекчение, Дейвид се усмихна и кимна с глава щастливо. Мъжът се усмихна в отговор. Останалите тихо коментираха помежду си, доволни от това, че най-сетне Дейвид и те се разбраха. Те заспаха и Дейвид, като въздъхна доволно, се разположи удобно за през нощта.

Малко след разсъмване на следващата сутрин те тръгнаха на север със същото стабилно темпо. Дейвид, чиято сила започна да се възвръща, не изоставаше от аборигените през сутрешните часове, но после започна да се уморява отново. По обяд той се тътреше зад групата между високите храсти, когато гъсталакът се разтвори пред него и той видя всички да го чакат. Вървейки към тях, той забеляза, че те стояха върху път.

— Уайамба — рече старецът, сочейки надолу по пътя на запад.