Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Понечи да спре, но краят на рова се разпадна под нозете му. Дейвид падна и хлъзгайки се през храсталаците по стръмната част на рова, се изтърколи до дъното. Сви се на кълбо, задушавайки се от прахоляка; затвори очи и покри лицето си с ръкава, за да може да диша.

Часове по-късно, когато вятърът утихна, Дейвид беше покрит с фин прашец. Той се изкачи по стръмното, преметна вързопа върху гърба си и тръгна към пътя. Измина няколко ярда в една посока, сетне в друга, но не го откри.

Беше заобиколен от гъста растителност, която не му позволяваше да вижда по-далеч от краката си, но стеблата не бяха достатъчно стабилни, за да се изкачи по тях и да се огледа. Като реши да се върне до рова и да започне методично да търси пътя, той откри, че се е движил насам-натам толкова много, че му беше невъзможно да открие ямата.

През останалата част от деня той чупеше клони по храстите, за да отбелязва през къде минава и рисуваше кръстчета по терена. До падането на нощта не успя да открие пътя, пиеше пестеливо от манерката си и се опита да похапне парче останала питка. Устата му беше прекалено суха, за да може да яде, и легна да спи.

На следващата сутрин, Дейвид тръгна на запад, докато най-сетне се измъкна от шубраците и стигна някакъв хълм. От върха му той не можа да открие никаква следа от пътя. Докъдето му стигаха очите на запад се виждаше тъмнозелен масив, вероятно източник на вода, и той се отправи нататък. През бездиханно горещия следобед стигна до една малка горичка, разположена до рекичка с пресушено корито. Гладът непрекъснато го глождеше болезнено, устата му бе съвсем суха. Той отпи една глътка вода и продължи да върви. При падането на нощта изпи останалата вода и заспа.

На разсъмване Дейвид бе прималял от глад, а устата му пареше. Изправи се с мъка, вдигна пушката си и се затътри напред. Всяка направена с огромно усилие стъпка сякаш изцеждаше и последните му сили, но намираше още и се насилваше да върви.

Той започна да се унася, а времето течеше шеметно. На моменти имаше усещане за тъмнина, сетне отново ставаше светло. С подут език, той не можеше да затвори уста. Беше си изгубил багажа и пушката. Запълзя нагоре по един гол склон към сянката на една скала, мъчейки се да избяга от палещите лъчи на слънцето, които безпощадно се сипеха върху му.

Когато дойде на себе си, беше късен следобед, а устата му бе влажна от вода с горчив вкус на минерали. Седеше срещу объл камък, близо до върха на скалист хребет, а пред него беше коленичила възрастна, гола жена, аборигенка. Тя изливаше в устата му глътки вода от малък дървен съд, издълбан от дебел клон.

Той гълташе лакомо водата, след което жената се отмести встрани. На няколко ярда по-нататък млад абориген и един по-възрастен мъж гледаха безучастно към него. И двамата стояха на един крак, облегнати върху копия, а другото им ходило беше вдигнато зад коляното на крака, върху който стояха.

Две млади жени, трима младежи, едно момиче и две малки деца, чиито все още руси коси се открояваха на фона на кръглия камък, го гледаха втренчено. Вързопът, пушките и другите му принадлежности бяха натрупани до него. Вероятно аборигените ги бяха прибрали от мястото, където той ги беше оставил.

Сцената имаше свръхестествено звучене за Дейвид, с цветове, обагрени в по-наситени оттенъци на кървавочервената светлина на залязващото слънце. Аборигените стояха безмълвни, като го гледаха втренчено с неразгадаеми лица, без да помръдват, с изключение на момичето. То държеше парче изсушено стебло от някакво растение, в чийто месест център тлееше огън с тънка лента дим. От време на време момичето разклащаше леко пръчката, за да поддържа горяща жаравата.

Както на вид, така и с поведението си те се отличаваха коренно от аборигените, които живееха близо до населените места. Вместо да бъдат облечени с износени дрехи, те имаха само изплетени от трева колани, на които бяха окачени каменните им инструменти и оръжието, а копията на мъжете завършваха с каменен връх. Бяха повече от примитивни, те бяха направо праисторически, живееха точно така, както бяха живели техните праотци преди хиляди години.

Дейвид заговори по-възрастния от мъжете, който очевидно беше главатарят на групичката.

— Разбирате ли английски? — попита той.

Стана ясно, че нито той, нито някой от останалите разбираше, когато мъжът отговори тихо със срички, които не говореха нищо на Дейвид. От едва доловимото объркване и смущение сред тях стана също ясно, че гласът му, макар и само и прегракнал според самия него, звучеше дразнещо високо за тях.