Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Още щом петлето на пушката щракна, мъжът разбра грешката си и се хвърли встрани. Той обаче закъсня точно с един миг, тъй като Дейвид извъртя цевите на пушката и го проследи по линията на мерника и оръжието гръмна. Тежкият куршум се заби в гърдите на мъжа и той се просна по гръб на земята.

Докато пресичаше пътя, Дейвид отново зареди пушката. Дрипавият и запуснат мъж в храстите беше близо до смъртта, гърдите му дрезгаво свиреха от недостиг на въздух, а от устата му течеше тънка струйка кръв. Той гледаше Дейвид със смъртна омраза, а дъхът му заседна в гърлото, докато той шептейки, изрече някакво проклятие.

— Имаш ли някого, на когото да кажа, че си умрял? — попита Дейвид. — В края на краищата бих могъл да им пратя съобщение. Или нещо друго, което искаш да бъде направено?

Устните на мъжа се изкривиха в подигравателна усмивка и той изсъска поредната си псувня. Сетне очите му се разшириха от болка и ужас, а тялото му подскочи в конвулсия и от устата му рукна кръв. Крайниците му се свиваха конвулсивно, той се задуши за миг, сетне тялото му спря да се движи и очите му станаха безжизнени.

Като претършува мъртвия, Дейвид намери старо писмо от Англия, адресирано до Хенри Болтън в каторжнически лагер в Сидней. В друг джоб имаше часовник със същото име, гравирано отвътре на капака, както и кесия с доста повече от сто гвинеи. Човекът беше разбойник от избягалите затворници, очевидно загубил коня си, причаквайки да мине някой, за да го нападне и да се сдобие с ново животно.

След като погреба трупа, Дейвид взе увитото на руло одеяло и брезентовата торба, закачени отзад на седлото на умрелия кон. Сега вече пешком и все още далеч от Уайамба, той знаеше, че положението му е несигурно, ако не и опасно, така че не можеше да носи повече неща. В торбата имаше чанта с пощата за Уайамба, която той беше взел от пощенската станция в Сидней с указания да я връчи в ръцете на Патрик Гарити.

Направи пакет от одеялото, като сложи вътре пощата, храната и амунициите. Завърза манерката и пушката на разбойника към пакета и го вдигна с мъка върху гърба си. С пищова, втъкнат в колана и с пушка под мишница, той тръгна надолу по пътеката.

Едва късно следобеда на следващия ден той успя да намери вода. Манерката му беше почти празна, а краката му бяха целите в пришки. Като се напи до насита от един билабонг — локва застояла вода, той потопи краката си в калта около локвата. На следващата сутрин с пълна манерка, превил рамене и като се стараеше да не обръща внимание на болката в краката си, той забъхти надолу по пътя.

През следващите дни ходилата му постепенно заякнаха и Дейвид вече можеше да се движи по-лесно, но водата беше постоянен проблем. Минаваха два, а понякога три дни, преди да стигне до следващия ручей или билабонг покрай пътеката, а освен това, му беше необходима повече вода, тъй като дните ставаха все по-горещи. Със спусната периферия на шапката си, която да го предпазва от блясъка на слънцето, той вървеше от изгрев до залез-слънце, като никога не си позволяваше манерката му да остане съвсем празна.

Поради липсата на кон, той се чувстваше по-неспособен да се справи с евентуално възникнали проблеми, тъй като в това положение Пустошта изглеждаше по-сурова и заплашителна. Като си мислеше за безразсъдното поведение на разбойника, той си спомни какво му беше казал Франк за начина, по който Пустошта се отразява върху някои хора. Макар и да му харесваше самотата, той можеше да разбере, защо някои реагираха иначе. Да бъдеш сам сред огромните пространства можеше да бъде и потискащо.

Една сутрин, след като въздухът дълго време се беше задържал неподвижен, силен вятър раздвижи храстите и дърветата. Дейвид се изкачваше по дълъг и нисък хълм, а гледката пред него беше отчасти закрита от листака, но се виждаше, че хоризонтът на юг беше обвит в мъгла. Той престана да мисли за това и продължи нагоре по хълма, като дръпна шапката си надолу, закрепяйки я добре срещу силен вятър.

На върха вятърът духаше още по-силно и непрестанно като усещането беше същото, като това от тяга горещ въздух на пещ. Халата вдигаше прах от земята и му пречеше да вижда, а гъст, тъмен облак от прах се носеше откъм юг. За миг си помисли да спре, докато премине пясъчната буря, но манерката му беше пълна по-малко от половината и трябваше да намери вода.

Скоростта на вятъра се усилваше, а прахолякът, който закриваше слънцето и превръщаше деня в здрач, заслепяваше Дейвид. Тъкмо когато реши, че трябва да спре, осъзна, че се беше отклонил от пътя, и забеляза пред себе си дълбоката яма едва когато стъпи на ръба й.