Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Следващата седмица Дейвид обмисляше идеята, като знаеше, че наближава времето, когато трябва да реши. То бе определено, когато Гринуей му съобщи, че губернаторът ще инспектира новата сграда идната сряда. Така че в събота вечерта Дейвид каза на Франк, че ако получи помилване, ще замине за стопанството в Уайамба и ще помоли Пат да му заеме едно стадо.

В срядата работниците тъкмо бяха измели дървените стърготини и другите боклуци, когато губернаторът пристигна да види сградата в компания, която включваше няколко помощници и Гринуей. Стъпките им отекваха из огромните празни стаи, докато мъжете бавно минаваха през различните части на казармата и преглеждаха всичко внимателно.

Щом свършиха и се върнаха на входа, губернатор Маккуайър се обърна към Дейвид:

— Както ви бях споменал преди — каза той, — осъдените за най-тежкото престъпление никога няма да могат да напуснат колонията. Но аз ще ви помилвам условно, което ще ви даде възможност да бъдете свободен в рамките на колонията.

— Много съм ви признателен, ваше превъзходителство — отговори Дейвид. — Завършването на тази сграда нямаше да бъде възможно без усилията на множество от работниците, които правеха повече, отколкото се изискваше от тях. Ако бихте ми позволили, мога ли да ви помоля да преразгледате техните присъди и евентуално те да бъдат помилвани или предсрочно освободени.

— Много добре, ще си помисля върху това и ще разпитам и другите надзиратели, при които те са работили. Елате утре при моя секретар и оставете списък с имената им. При него ще бъде и документът за вашето помилване.

Дейвид поблагодари още веднъж, след което губернатор Маккуайър и неговата компания заслизаха по стълбището към официалната карета. Надолу по улицата, тя се размина с каруцата на Франк, който идваше да попита дали Дейвид е помилван.

На запад от Батхърст, сред множеството коларски пътища, които се лутаха между кошарите и селото, Дейвид откри един, целият белязан от дълбоки отпечатъци от колела на тежки возила. Браздите явно бяха издълбани от товарни каруци, които превозваха продоволствия за стопанството Уайамба всяка година и се връщаха с вълна. По всичко личеше, че пътеката водеше на запад.

През по-голямата част от живота си той беше свикнал с ограничени пространства земя, където споровете за няколко инча от терена водеха до съдебни процеси. А тук, щом Сините планини останаха зад гърба му, Дейвид се почувства като малка прашинка сред огромния пейзаж около него. Макар и конят му да поддържаше добро темпо в продължение на часове, в края на всеки ден му се струваше, че е изминал съвсем малко разстояние, сякаш Пустошта се простираше в безкрая до хоризонта.

Пътят минаваше през огромни пространства от хълмист терен, покрит с буйна и тучна трева, гъсталаци от храсти и рядка гора. Беше прорязан от малки рекички, чиито брегове бяха осеяни с високи и бляскави евкалиптови дървета и смесени храсталаци. Стрелкащите се между дърветата папагали бяха като ярки цветни петна, а шумните им крясъци се смесваха със силните тракащи викове на козодоите и с мелодичното цвърчене на бъбриците, ластовиците, гроздовете и мушитрънчетата.

От гъсталаците изскачаха емута, а из тревистите долини подскачаха кенгура. От клоните на евкалиптовите горички коали гледаха втренчено Дейвид, дъвчейки листа. От време на време той зърваше по някой уомбат, а от дупки по земята надничаха насекомоядни двуутробни животни. Покрит с игли мравояд, който напомняше бегло таралеж, се сви в плътна топка за защита, когато Дейвид мина покрай него.

Денем, когато въздухът не помръдваше, мухите и комарите бяха голяма досада, а по пътеката се плъзгаха змии много — от тях и отровни. Един следобед покрай една рекичка Дейвид видя глиган. С готова двуцевка той изчака, докато глиганът сумтеше и ровеше в пръстта разлютено, а бивниците му проблясваха. Най-накрая глиганът се обърна и изчезна в гъсталака, а Дейвид продължи по-нататък.

Отначало не забелязваше аборигените, защото беше свикнал да ги вижда по селата, където те се набиваха на очи. Тук те бяха част от пейзажа, вписвайки се в него почти до пълно съвършенство. Когато един ден светложълто петно върху хълма привлече погледа му, той се загледа и видя под него малко личице.

Бяха светлорусите коси на едно дете, които при аборигените потъмняваха с възрастта. След това забеляза и останалите — един мъж, една жена и младеж, които стояха в шарената сянка на един храст до детето. Напълно неподвижни, те бяха изцяло изложени на показ, но същевременно почти невидими сред накъсаната игра на светлината и сянката върху тъмните им тела, докато той минаваше покрай тях.