Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

— Не, сър — отговори тихо аптекарят. — Дойдох тук направо от магазинчето ми. Никой друг не знае.

— В такъв случай дръж си устата затворена. Когато съм готов да действам, ще те назнача с добра заплата и с правен договор да имаш дял в печалбите. Ти знаеш как се добива и преработва тази руда, нали?

— Напълно, мистър Керък. Трябва да си опресня знанията в подробностите, но съм запознат с добиването и преработването на различни видове руда.

— В такъв случай ти си напълно подходящ избор за тази служба и имаш думата ми, че тя ще бъде твоя. Трябва да запазиш пълно мълчание по въпроса, както и да изчакаш до пет години. Но това ще е по-добре, отколкото да действаме сега и да загубим за сметка на други или да ни я вземат чрез законни средства? Не мислиш ли?

Боланд се колебаеше, сетне закима категорично.

— Да, разбира се, мистър Керък — съгласи се той. — Ще бъде безумие да рискуваме едно толкова огромно богатство. Аз съм късметлия, че съм свързан в тая работа с разумен човек като вас, а не с някой, който е прибързан като мен. Ще мълча и ще чакам колкото е необходимо.

Доволен, че Боланд щеше да направи каквото му бе казал, Мортън отново го увери, че ще получи достатъчно голяма част от печалбите. Те поговориха още малко, след това аптекарят стисна ръка на Мортън и си тръгна точно толкова щастлив, колкото бе, когато пристигна, макар и по-малко въодушевен.

Когато Боланд си отиде, Мортън се замисли за опасността, че някой друг може да открие златна руда близо до река Мърей. Той обаче отхвърли възможността като малко вероятна. Огромната част от продажбите на земя ставаха на запад и на север от Сидней, докато тази, която Крейтън беше избрал, се намираше на юг. Тъй като беше напълно незаселена, земята беше много по-евтина. Фермата щеше да бъде изолирана в предвидимото бъдеще и на много мили от нея нямаше други кошари.

Важното за момента бе да държи фермата заета и Мортън взе решение да вложи каквито средства бяха необходими в провизии и екипировката, за да бъде сигурен, че хората там ще останат доволни. Той реши също да ги накара да съсредоточат вниманието си изцяло върху овцете и да престанат да търсят други източници на доходи, тъй като всеки, който можеше да разпознава златната руда, можеше да прояви любопитство.

След като обмисли всички възможни фактори, той вярваше, че ситуацията ще остане стабилна, докато той станеше готов да действа. Погледна към камъка върху бюрото си, като му беше трудно да сдържа стремителния полет на надеждите си. Вместо богатство, което в крайна сметка да конкурира всички останали в колонията, той можеше след време да притежава състояние, което да се мери с всички останали по света.

В същото време той можеше да задоволи стремежа си да постигне целите си; мечта, която си оставаше все така силна, както и в самото й начало. Въпреки че беше заможен и известен в града човек, той все още се чувстваше така, сякаш успехът му се изплъзваше. Нещо, което той не можеше да определи точно, все още липсваше в живота му. Но ако той успееше да натрупа огромно състояние и да придобие световна слава, навярно тази вътрешна нужда, каквато и да беше нейната природа, щеше да бъде задоволена.

Седнала в дневната заедно със съпруга, сина и снаха си, Александра слушаше Крейтън и Марта, които разказваха преживяванията си по време на пътуването. Сега, след като си бяха починали, измили и преоблекли, а и вечеряли, видът им беше далеч по-малко ужасяващ за Александра. Но годините в жестоко напрежение бяха взели своето, откакто за последен път бе видяла брат си. Двамата със съпругата му изглеждаха много стари и немощни.

Повече от тяхното физическо състояние, обаче я тревожеше тяхното умствено и емоционално състояние. Бяха съвсем паднали духом, обзети от апатия и бяха неспособни да се концентрират. Вниманието им понякога блуждаеше, като от време на време те внезапно спираха разговора, за да се сетят за най-обикновени думи, което ги караше да изглеждат още по-стари. Александра знаеше, че това беше резултат от дълбоката промяна и липса на цел в живота, а не от възрастта.

Крейтън отново благодари на Александра и на Дейвид за радушното посрещане и щедрото гостоприемство.

— Макар и да бяхме поканени — продължаваше той — вашата любезност е изключителна. След едно толкова дълго и мъчително пътуване да бъдеш посрещнат така сърдечно е цяло удоволствие, за което нямам думи. Още повече, че по този начин зависимостта от подаянията става по-малко горчива.