Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

С провиснали и треперещи челюсти Фицрой поклати отрицателно глава.

— Няма да посмееш — просъска той с треперещ от страх глас. — Имам приятели и те ще предприемат всички възможни официални действия срещу теб, които…

— Не, няма да го сторят, тъй като не биха желали и за техните дългове да им бъде потърсена сметка по същия начин. Досега ти си работил с банкови директори, които са по-загрижени да получават покани за вечери, отколкото да печелят. Сега си имаш работа с мен, а аз вечерям единствено вкъщи. Бъди в офиса ми в седем часа утре сутринта.

Като остави мъжът онемял и вцепенен от ужас, Мортън продължи пътя си. Зави зад ъгъла и тръгна по другата улица към аптеката. Тя беше затворена и той изкачи стълбите от едната страна на сградата. Почука с бастуна на вратата на площадката в края на стълбището.

Аптекарят Джеймс Боланд, педантичен човек между четиридесет и петдесет години, преглъщаше и бършеше устата си, докато отваряше вратата.

— Добър вечер, мистър Керък. Тъкмо хапвах. Ще вечеряте ли с мен?

— Не, благодаря ви. Много ви моля да излезете навън и да затворите вратата.

Като кимаше любезно, Боланд излезе на площадката. Образован мъж, бивш производител в Англия, той беше осъден и прехвърлен в Австралия за фалшифициране на патентни права за производство на стомана. Освободен предсрочно, той бе докарал семейството си в Сидней, след това беше отворил аптеката.

Потънал в дългове и с голямо семейство, той често беше в безпаричие. Но осведомеността му за това кой е болен, кой оздравява или се очаква да умре, можеше да бъде твърде полезна за бизнес сделките в града, което той често разкриваше с желание пред Мортън. И сега Боланд му разказваше за всички лекарства, които беше продавал, откакто бе видял Мортън за последен път, както и на кого ги бе продал и за какво заболяване те обикновено се използваха. След като аптекарят каза всичко, което знаеше, Мортън му подаде една монета и си тръгна.

Следващото място, където Мортън спря, беше през няколко улици. Една кръчма, където се събираха моряците. Сравнително скъпа, нейна постоянна клиентела бяха капитаните и техните заместници. Съдържателят Харви Манкин, щом видя Мортън да влиза в претъпкания и шумен бар, го посрещна в тихия ъгъл до вратата. Манкин го беше снабдявал с изключително ценна и напълно достоверна информация, включително и онази за потъването на „Уейвъртрий“. От последната им среща досега, той не беше чул нищо важно, но имаше молба. Прехвърлянето на осъдени каторжници в Ню Саут Уелс беше прекратено преди три години, но мнозина продължаваха да излежават присъдите си. Отгоре на всичко, те продължаваха да бъдат транспортирани в Земите на Ван Дайъман и братът на съдържателя беше изпратен там преди няколко месеца.

Манкин беше получил писмо от брат си, в което той му описваше тамошните условия, и съдържателят искаше на всяка цена да го измъкне от затвора.

— Ако можете да му направите тази услуга, мистър Керък — продължи той неспокойно, — няма да ви взема нито шилинг повече. Ще работя още по-усилено да узнавам неща, които ви интересуват. Но трябва да измъкна Харолд оттам, преди да са го убили.

— Добре, ще видя какво мога да направя.

Мъжът искаше да продължи да говори, да го умолява. Но за Мортън разговорът беше приключен. Нямаше повече интерес той да продължава и се запъти към квартирата си.

Живееше на една тиха улица над залива на Сидней, в къща, собственост на една вдовица, Клара Тейвиш, която беше някъде между тридесет и четиридесет години. Домът й беше приятен, а децата добре нахранени и облечени, училищните им такси платени с парите, които Мортън й даваше, така че той беше единственият й квартирант и Клара се бе отдала на удовлетворяването на всичките му нужди експедитивно и умело.

След като Клара пое палтото, шапката и бастуна му, Мортън влезе в трапезарията. Сиднейският вестник, който той беше донесъл в къщата, стоеше на масата заедно с лондонския „Таймс“, пристигнал през деня. Той се вглъби над вестниците, докато се хранеше, а Клара му сервираше яденето, което беше запазила топло за него. Щом свърши и с последното блюдо, тя разчисти масата и донесе димяща от запаления тютюн лула.

След малко Клара застана на вратата на трапезарията.

— Да идвам ли в стаята ви тази нощ? — попита тя.

Мортън я погледна разсеяно, след това поклати отрицателно глава и запуши с лулата, вглъбен във вестника.

— Не.

— Добре тогава. Лека нощ, мистър Керък.