Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

— Вярно е — съгласи се Дейвид. — Има известни предимства да наемем тези мъже, а навярно ще можем да им осигурим и храна. Но ще имаме осем работници и десет хиляди овце, което не е много разумно.

— Ако възнамеряваме да имаме повече овце, то тези сега трябва да пасат на по-добри места, за да могат да родят здрави агнета. Сигурна съм, че ще можем да осигурим храна. Имаме предостатъчно зеленчуци, както и животни за прясно говеждо и свинско месо. След няколко години ще имаме силна нужда от овцевъди, а междувременно има достатъчно работа, която може да се върши тук в главната кошара.

Дейвид харесваше мъжете и му се щеше да ги наеме, но беше предпазлив към всякакви увеличения. Александра беше по-склонна да се възползва от всяка възможност, която обещаваше бъдещи облаги, дори и да имаше временни неудобства, които като че ли нарушаваха печалбата в момента. С падането на есенната вечер времето застудя, но те продължиха да разговарят и най-накрая тя успя да го убеди.

— Добре, ще опитаме — каза Дейвид замислен, като хвърляше дърва в огъня. — Освен това, ще има кой да помага за строежа на къщата, така че ще мога да я свърша по-скоро.

— А което е по-важно, овцете ще пасат на по-добро място. Те са нашият поминък и трябва да ни бъдат първа грижа.

— Не, Александра, ти си моята първа грижа — каза той твърдо. — Ще отида до бараките да съобщя на мъжете какво съм решил.

След като той се отдалечи, Александра започна да приготвя вечерята. Той се обърна и я погледна, и видя, че прекрасното й лице отново бе тъжно. Той знаеше, че тя отново си мисли за писмата от къщи. Това го тревожеше дълбоко, тъй като любовта му към нея превръщаше нейната болка в негова, но знаеше, че няма какво да се направи. Въздъхна тежко и заслиза надолу по хълма.

Следващата сутрин на разсъмване, Сайлас и Корли подкараха около три хиляди овце към кошарата на югоизток. Руъл и Юли тръгнаха с останалата част от стадото, подкарвайки го към югозападната кошара. След като овцете заминаха, Даниъл и Джимбоб започнаха да работят на постройката. Кунманара подкара конете, добитъка и няколко млади овце, оставени да пасат в главната кошара заедно с прасетата да ровят в гората за корени и растения. Когато се върна по-късно, той се включи в работата по строежа на къщата.

Строежът напредваше бързо, тъй като както Даниъл, така и Джимбоб имаха опит като дърводелци. Вечер двамата мъже сглобяваха капаците за прозорците и вратите на светлината от огъня в бараките. Край огъня до колибата Дейвид и Александра цепеха дъски за шинделите на покрива и дялкаха колчета за вклиняване на дъските.

Кунманара не само умееше да работи с дърво, той беше истински талант. Работеше нощем в бараките, като използваше клони във формата на вилка, от които правеше облегалки и крачета за столове и пейки с високи облегалки. След като направеше скелета на предметите, той изтъркваше дървото до мек блясък и тапицираше мебелите с пластове от овчи кожи.

Докато строежът вървеше към своя край, мебелите стояха складирани в постройката за провизии. Един студен и ветровит понеделник на разсъмване, тъмни облаци покриха небето, предвещавайки ранна зимна буря, която обещаваше да бъде жестока. През първата половина на деня вятърът се усили, а Дейвид и мъжете закрепиха последните шиндели върху покрива и поставиха капаците на прозорците. След това пренесоха провизиите от колибата и мебелите от склада в къщата.

По-късно през деня Дейвид и Александра се бяха преместили вече в топлата и уютна къща. Бурята започна, когато те вечеряха, като дъждът се изливаше върху покрива, а виенето на вятъра караше пламъците в огъня да се издигат по-високо. След вечеря Дейвид махна брезента от сандъците, които братът на Александра беше изпратил, и ги отвори. Александра прегледа вещите си, унесена в спомени, след това започна да ги подрежда.

Седнал край огнището и запалил лулата си, Дейвид наблюдаваше Александра, докато тя сновеше из стаята. Макар и да беше в напреднала бременност, тя стъпваше леко. Извади снежнобяло муселинено бельо и рокли от скъпи и пъстри платове и започна да ги поставя в сандъците и шкафовете за дрехи, които Кунманара беше направил от дърво. Имаше десетки книги, които бързо запълниха рафтовете.

Когато тя за малко не изпусна една книга от купчината, която носеше, и направи рязко движение, за да я хване, Дейвид стана от стола си.

— Сигурна ли си, че не искаш да ти помогна? — попита той.

— Не, благодаря — отговори тя, отнасяйки книгите до лавицата. — Очаквах с нетърпение вещите си и сега искам сама да свърша тази работа. Ако не успея тази вечер, ще продължа утре.