Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Докато глината съхнеше, ясното време продължи, и когато от запаления огън се образува здрава спойка между камъните, отново се появиха облаци. Дъждът продължи два дни, придружен от силен вятър, който разклати корите от покрива на колибата, предвещавайки още по-силни бури, които щяха да настъпят през следващите седмици. Когато небето се проясни отново, слънцето вече беше изгубило силата си и беше настъпила късна есен.

Дейвид посвещаваше по-голяма част от времето си на къщата, но от време на време отиваше до кошарата и пасбището около нея, за да провери какво става там. Имаше новопоникнала трева на пасбището, но тя нямаше да бъде достатъчна. Освен това, на отделни места щетите бяха големи, тъй като овцете бяха изгризали тревата до корен още преди да се развият новите кълнове.

За да се възстанови пасището, бяха необходими месеци, през които тук не трябваше да се пасат овце. Дейвид престана да мисли за това, все още твърдо решен да не напуска Александра. Тя работеше на постройката заедно с него, пробиваше дупки в дъските за заклиняване и изпълняваше други леки задачи. Съвместната им работа по тяхната къща беше едно от най-приятните преживявания в живота на Дейвид, но по всичко личеше, че зимните бури щяха да пристигнат, преди къщата да е завършена.

Рано един следобед, докато Александра шеташе насам-натам и чистеше пода от дървените изрезки, тя спря и погледна в далечината.

— Дейвид, по пътя идват конници.

Дейвид, който в това време дялкаше една дъска, се изправи и погледна. Единственият посетител, който той очакваше, беше пратеник от Уайамба, който трябваше да донесе писма за Александра от семейството й. Ако всичко беше минало добре, конникът, който бяха изпратили в Сидней, трябваше да се върне всеки момент. Но вместо един ездач в далечината се виждаха петима, които водеха три товарни коне, като се движеха бавно по пътеката.

— Кой може да бъде, Дейвид? — попита Александра.

— Нямам никаква представа — отговори той замислено. — Знам, че не са разбойници, тъй като те никога не се движат в групи, по-големи от двама-трима души и не се появяват посред бял ден.

Той се обърна към другия край на платото, където Юли водеше конете с поредния товар от дървен материал.

— Иди и оседлай един от тези коне, и го докарай до колибата, Юли! Бързай!

Момчето забързано отвърза конете и се затича надолу по хълма с тях, а Дейвид и Александра тръгнаха към колибата. Тя попита дали да започне да приготвя ядене за конниците, но Дейвид твърдо кимна отрицателно с глава.

— Не, няма нужда от това. Ние ще им дадем храна, както си му е редът, но те могат да си готвят в бараките. Сега поне вече има къде да слагаме посетителите.

— Така е — съгласи се Александра, като гледаше към конниците в далечината и въздъхна тъжно. — Надявам се поне да носят пощата.

— Аз също, любов моя. Скоро ще разберем.

Тя се усмихна и кимна, като отново въздъхна. Миг по-късно Юли се зададе, яхнал коня, като водеше със себе си оседлания кон на Дейвид, който се качи на него и тръгна надолу по хълма. В подножието на склона, той зави към пътеката, движейки се в лек галоп.

Поради вълнистия терен на хълма, през по-голямата част от времето мъжете не се виждаха. Щом Дейвид премина първото възвишение, конниците, които се намираха върху една по-висока част от пътеката на около миля, му махнаха с ръце. Дейвид се спусна надолу по една блатиста долина и след няколко минути мъжете отново се появиха на малко повече от половин миля разстояние. Те го поздравиха с викове и Дейвид махна в отговор, разпознавайки в тях работници от фермата на Франк Уилямсън при река Нипиън.

Щом се приближи, той видя, че мъжете бяха опърпани, а конете им изтощени и изкльощавели. Само два от товарните коне, които носеха увити в брезент сандъци, бяха в добро състояние. Сайлъс Доак и Руъл Блейки бяха станали мъже, докато останалите трима си бяха същите. Тъмното лице на Кунманара се освети от широка и весела усмивка, а Даниъл Корбет, главният овцевъд беше мрачен и сдържан. Джимбоб, старият готвач беше седнал малко накриво върху коня си поради сакатия си крак, и изглеждаше неподвластен на времето.

Мъжете поздравиха Дейвид сърдечно, с уважението на работници към собственик на ферма. Даниъл извади от джоба на сакото си пакет, увит в мушама, и му го подаде.

— Имаше писма в пощенската станция в Сидней за фермата ви, мистър Керък — каза той. — Освен това, вътре има няколко писма за господарката от семейството й. Нейните дрехи, книги и други лични вещи се намират в сандъците върху ей тези два товарни коня.