Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

— Как е Александра? — попита той, тръгвайки към вратата.

— Достатъчно добре — отговори Шийла, като тонът и изразът върху малкото и тъмно личице за първи път бяха сърдечни. — Мама казва, че ще бъде добре.

Напрежението от дългата нощ внезапно го напусна и Дейвид последва момичето навън, чувствайки слабост от облекчение. Шийла подтичваше, за да догонва Дейвид, който вървеше с огромни крачки, докато се изкачваха по хълма. Щом стигнаха къщата, той забързано влезе в спалнята, и когато видя Александра, отново го обхвана безпокойство.

На светлината от свещта, прекрасното й лице беше бледо, измъчено от болка и белязано от умората. Майра се отдръпна от леглото и направи знак на Шийла да я последва, а Дейвид се приближи и се надвеси над Александра, като я целуна.

— Как се чувстваш, любов моя?

Като не обърна внимание на въпроса му, тя погледна към бебето, сгушено близо до нея.

— Хинтън ми каза, че никога няма да се отърва от него — прошепна горчиво тя, — и е говорил истината. Бебето има белег, Дейвид.

Тъй като единствената му тревога беше за нея, Дейвид погледна към бебето за първи път сега. Тя дръпна края на мекия плат и му показа белега върху тъничкото му рамо. Беше в същия яркочервен цвят като белега, който покриваше едната страна от лицето на Хинтън.

— Това нищо не означава — успокои я той. — Нашият син ще порасне като добър човек, като уважаван и будещ възхищение мъж.

Като търсеше начин да отклони вниманието й от белега, той помисли за името.

— Ще го кръстим ли на вуйчо ти Мортън от Лондон, както бяхме говорили?

Александра въздъхна и кимна с глава, сетне се усмихна слабо.

— Ти си добър човек и добър съпруг, Дейвид. Жена, която носи чуждо дете, щеше да бъде тормозена от по-голяма част от съпрузите, докато твоята единствена мисъл е, как да ме развеселиш. Аз съм една щастлива жена и толкова много те обичам.

— Аз те обичам също толкова много и аз съм щастливецът. Освен това, няма причина да не бъдем весели и радостни. Ти ще се оправиш и ние ще имаме син, който ще ни кара да се гордеем с него.

Докато той я целуна отново, усмивката й леко загатваше за обичайната си лъчезарност, но дебнещата сянка на безпокойството се прокрадваше в сините й очи.

Изминаха шест години от сватбата й, и въпреки че оттогава беше виждала Патрик Гарити от време на време, Александра забеляза бели кичури в косата на едрия мъж, които той нямаше по време на онзи паметен случай. Докато той се покланяше и отговаряше на поздравите й, спомена косвено онова, което тя вече бе забелязала.

— Добре съм, мистрес Керък — каза той, — но вече чувствам леко бремето на годините.

— Изобщо не ви личи — увери го тя. — Изглеждате все така здрав и бодър, какъвто бяхте, когато се видяхме за първи път, преди няколко години. Моля, заповядайте, дайте нещата си да ги сложа в стаята. Двамата с Дейвид с нетърпение чакаме да чуем нещо за Майра и децата, а съм сигурна, че бихте пийнали нещо освежително.

Ратаят от конюшнята хвана поводите на коня на Пат, готов да го отведе в обора. Пат развърза навитото на руло одеяло и други принадлежности, сложени зад седлото. Взе ги под мишница, а момчето поведе коня надолу по алеята с насадени от двете страни дръвчета, през подредената с лехи площ пред къщата. Александра и Дейвид тръгнаха по стълбището, за да влязат вътре, но Пат остана пред къщата, като я оглеждаше.

Построена от местен камък, тя бе на три етажа с крила от двете страни, простиращи се назад. Освен входния портал, подпрян с две колони, фасадата беше обикновена, като лишените от всякакви орнаменти прозорци подчертаваха огромните размери на сградата. Липсата на архитектурни детайли й придаваха елегантна простота, докато в същото време правите, изчистени линии предизвикваха усещане за могъщество. Огромната къща се издигаше като каменна кула на крепост, властваща над околностите.

От двете страни на алеята пред къщата имаше тревни площи, а отстрани и отзад на сградата се виждаха цветни градини и огромни дървета. В меката октомврийска пролет, лехите започваха да се изпълват с цъфнали цветя, а дърветата оживяваха от песента на птичките.

— Никога няма да ми омръзне да разглеждам тази къща — отбеляза Пат, докато се изкачваше по широкото каменно стълбище заедно с Александра и Дейвид. — Напълно си заслужава пътя от Уайамба само и само отново да я погледне човек.

— Ще ни се да изминавате по-често този път, мистър Гарити — каза му Александра. — Толкова отдавна не сме ви виждали.