Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Дори и на студа под дъжда на открито, около пещта беше приятно и топло място за работа. Откъм ветровитата страна въздушна фуния, направена от кора и закрепена към скелет от прътове, насочваше вятъра към отворите за въздух. Течението от насочения въздух от силния вятър караше пламъците да излизат с рев от отдушниците на няколко фута височина, а силната горещина затопляше земята около пещта.

На четвъртата вечер след пристигането на посетителите, малко след като си легнаха с Дейвид, Александра започна да се върти неспокойно. Тя докосна ръката му и го помоли да извика Майра. Докато той забързано навличаше дрехите си, Майра влезе в стаята със свещ в ръка.

Тя погледна Дейвид, след това се приближи до леглото.

— Моля те сега да идеш в бараките — каза тя тихо.

Не, искам да остана с жена си — противопостави й се Дейвид. — Ако няма с какво да помогна, то няма и да преча. Но искам да остана.

Жената поклати твърдо глава в знак на отрицание, повтаряйки думите си. На трептящата светлина от свещта, Александра се усмихна умолително към Дейвид и го помоли да напусне. Неохотно, Дейвид се облече и излезе от стаята.

Малко по-късно мярна Шийла, която излизаше от къщата, понесла фенер. Като загърна палтото си и намести шапката си, Дейвид тръгна след нея. През светлината, дъжда и мрака той видя движещото се светло петно на фенера надолу по хълма, към колибите на аборигените сред дърветата.

По същия загадъчен начин, по който Майра бе разбрала, и аборигените в колибите очевидно знаеха, че природните сили стигаха своя апогей в къщата. Пред колибите горяха огньове и миг по-късно нощта бе изпълнена със странни звуци, към които се присъединиха гласове, които повтаряха едни и същи два отекващи тона.

Ритмични пръчки удряха в такт, сетне към тях се прибавиха към гласовете, които преминаха в монотонно песнопение. Звуците се смесиха в едно пулсиращо цяло, което сякаш идваше от всички посоки, а над хълма се виеше гъстия дим от огньовете. Шийла се върна от колибите и на светлината на фенера той едва я видя, когато мина на няколко ярда покрай него. Носеше кошница с треви и влезе в къщата. Дейвид се обърна и тръгна надолу по хълма към бараките.

Мъжете не бяха си легнали, и както си бяха облечени кладяха огън, а готвачът пълнеше канчетата да стопли вода за чай.

— Чухме короборито — обясни Даниъл, когато Дейвид влезе.

Мъжете преместиха пейките от масата към огнището и Дейвид седна заедно с другите.

— Какво точно означава коробори, Кунманара? — попита Джимбоб, докато слагаше канчетата на огъня. — Какво казват, когато пеят така, и за какво служи всичко това?

— Не ме питай — отговори Кунманара. — Вече от дълги години се храня с овнешко и питки, за да знам повече, отколкото ти.

Мъжете се разсмяха, след това замълчаха. Всички те бяха ергени и не можеха да посъветват и окуражат Дейвид. Щом стана готов чаят, Джимбоб го раздаде. Дейвид размени няколко думи с овцевъдите от Уайамба, обсъждайки овцете там. От време на време се чуваха безцелни разговори, следвани от дълго мълчание, нарушавано единствено от короборито.

Мигът, от който той се страхуваше, беше дошъл и Дейвид седеше, вперил поглед в огъня, без да отпие от чая в студеното канче, което държеше в ръцете си. Докато Александра преживяваше опасностите и агонията от раждането, Дейвид страдаше от страх да не я загуби, да не му отнемат единствения смисъл на живота му.

Всяка минута изглеждаше цяла вечност, но минаваха някак си превръщайки се в часове. Мъжете дремеха на скамейките, а огънят постепенно угасваше. Когато настъпващият студ събуди един от мъжете, той сложи дърва в огъня и отново заспа. За известно време огънят лумна силно, след това бавно се превръщаше в пепел, докато някой друг от мъжете се събудеше отново.

Смразяваща тишина настъпи внезапно през първите часове на утрото, когато звуците от колибите изведнъж млъкнаха. Дейвид подскочи от мястото си, което събуди останалите. Бараката беше студена и тъмна и мъжете коментираха тишината, докато един от тях слагаше дърва върху жаравата в огнището. Щом огънят се разгоря, Дейвид облече палтото си и тръгна. В този миг вратата се отвори и влезе Шийла с фенер в ръка.

— Свърши ли всичко, Шийла? — попита един от мъжете от Уайамба.

— Гледай си проклетото стадо и остави другите на мира, червей такъв!

Мъжът, към когото тя се бе обърнала, както и всички останали се разсмяха, а тя се обърна към Дейвид.

— Ако можеш да се откъснеш от другарите си, жена ти иска да те види. Имаш син.