Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

— Разбира се. Когато разговарям с Адолариъс, ще му кажа, че искаш две от най-големите му момчета да работят тук. Те ще ти помагат да събереш дървен материал и да започнеш строежа на сградите, а докато съм тук с моите хора за сватбата, ще можем малко или повече да ги завършим.

— Благодаря ти, Пат, това наистина ще ми бъде от голяма помощ.

Вместо отговор на благодарностите на Дейвид, Пат вдигна рамене и започна да обсъжда подробностите. Решиха от къде е най-добре да минава пътят за Тибубура, така че да е лесен за построяване, да минава през няколко водни източници, като в същото време да следва най-пряката линия. След това Дейвид описа северозападната кошара и как най-лесно може да се стигне до нея със стадото, така че Пат да може да обясни на Адолариъс.

Докато разговаряше с приятеля си, Дейвид поглеждаше от време на време към Александра, която седеше край огъня и пишеше писмото си. Светлината от пламъците осветяваше прекрасното й лице и тя бе толкова поразително красива, че страстната любов, която Дейвид изпитваше към нея прерасна в мъчително-сладка болка. Знаеше, че й е трудно да напише това писмо, защото тя се бе изправила срещу семейството, давайки съгласието си да се омъжи за него и баща й щеше да побеснее, когато научеше.

Бяха обсъждали този въпрос и тя бе изразила съжалението си, но каза, че не може да направи нищо. Той знаеше обаче, че отношението на родителите й към брака й бе от изключителна важност за нея — обратно на впечатлението, което тя създаваше, когато говореха на тази тема — тъй като тя им бе дълбоко предана. Но както бе разбрал, Александра бе с изключително силен характер, за да понесе твърдо онова, което не можеше да промени и да продължи живота си с високо вдигната глава.

Освен това, той знаеше, че сега чувството й за преданост бе насочено към него, защото го обичаше. Любовта й към него продължаваше да бъде постоянен източник на учудване, нов крайъгълен камък, на който се крепеше всичко, което бе от значение за него. Той бе доволен върху своята си земя, от своите си овце, но това бе безлично и сиво съществуване, в сравнение с богатия на багри и изпълнен с радост живот, с който тя го бе дарила. В Пустошта той бе намерил живота, който бе търсил, а тя го бе направила пълноценен.

Пат си тръгна на другия ден сутринта, като обеща след няколко дни да изпрати Адолариъс и овцете, както и самият той и хората му да дойдат скоро, за да проправят път към фермата. Дейвид откара овцете на паша, като взе със себе си и брадва. Предишната пролет, когато бе засял градината си, той бе набелязал с кръгове корите на няколко десетки дървета. В горичката близо до пасящите овце, той започна да почиства и сече клони от мъртви и вече изсъхнали дървета.

През следващите дни гъсталаците около главната кошара бяха задръстени от трупи и цепеници и всеки път, щом Дейвид дойдеше тук, гледаше да види някакъв знак, че Адолариъс вече е пристигнал. Седмица след като Пат си бе заминал, облак прах се появи на хоризонта, когато сутринта Дейвид подкара стадото на паша. Докато слънцето се вдигаше по-високо, облакът бавно се бе преместил леко на север, което показваше, че стадото се движи към северозападната кошара.

Някъде към обяд, в единия край на стадото, кучетата се размърдаха неспокойно, явен признак, че наблизо има непознати. Дейвид остави брадвата и заобикаляйки стадото, отиде с коня до кучетата. От един гъст храсталак наблизо се показа Адолариъс върху коня си, придружен от две момчета на четиринайсет-петнайсет години, възседнали един неоседлан кон.

Високият мъж на средна възраст беше облечен в обичайното си облекло — редингот, права колосана яка, копринено шалче за врата и цилиндър, всичко износено. Свали шапка и поздрави със силно изразения си оксфордски акцент, а в същото време лицето му изразяваше силното желание разговорът да бъде кратък, за да може да се върне към уединението си, заедно със семейството.

Адолариъс направи знак на момчетата да слязат от коня и посочи към по-голямото.

— Това е Корнелиъс, а брат му се казва Юстас, мистър Керък — каза той. — Ще видите, че и двамата са отлични работници.

— Има доста работа за тях и те ще бъдат посрещнати добре — отговори Дейвид. — Ако продължите в същата посока, ще намерите северозападната кошара точно на юг от островърхите хълмове, които аз наричам Кулите. В центъра на пасището се намира кошарата.

— Ясно, мистър Керък. Кога възнамерявате да стрижете овцете?

— Хората и каруците ще пристигнат тук, след като свършат работа в Уайамба, което ще бъде някъде през третата седмица на септември. Дотогава пролетните агнета трябва да бъда отбити и вече да пасат.