Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Най-накрая той свали шапката си и отметна косата си назад, въздишайки щастливо.

— Виждам, че си добре, Александра.

— Да, а ти?

— Сега вече съм добре, но безпокойството беше започнало да ме обхваща все повече и повече. Ако бяха минали още ден-два, щях да оставя овцете да правят каквото искат и да тръгна да те търся.

Като се обърна да погледне за първи път овцете, които тя водеше, той се облещи от изненада.

— Боже, господи, Александра! Та тук има доста над две хиляди овце!

— Сигурна съм, че не успях да намеря няколко. За съжаление други бяха загинали от жажда, преди да успея да ги открия.

— Въпреки това, ти си се справила далеч, ама далеч по-добре, отколкото който и да е овцевъд. Цялата загуба от стадото не е повече от няколкостотин глави, което е направо чудо. Като се имат предвид трудностите, с които се сблъсках, само мога да си представя какво си преживяла, докато събереш тези овце и ги докараш дотук.

— Трудности? — попита с престорено учудване Александра. — Грижи? Нищо подобно, аз просто събрах овцете и ги подкарах на север към ручея, после дотук. Няма нищо по-просто и по-лесно от това, Дейвид.

Той замълча объркан, силно скептичен. Като не можа да задържи веселото си настроение, Александра се разсмя, сетне и той весело й пригласяше. Подкараха овцете към останалите, докато Александра му разказваше какво всъщност се бе случило през последните няколко дни.

Щом овцете се събраха заедно, Дейвид остави кучетата да ги наблюдават и тръгна с Александра към хълма, като й показваше къде възнамерява да построи комплекса от сгради за фермата. Спряха до градината, която беше засята със зеле, краставици, картофи, лук и други зеленчуци. Върху плодородната и влажна от напояваната с водното колело почва бяха избуяли плевели, но и растенията вирееха добре.

— Градината е в много по-добро състояние, отколкото очаквах, Дейвид — каза му Александра. — Има нужда от малко торене и плевене, с което ще се заема през следващите няколко дни. Зелето и краставиците вече могат да се ядат, и вярвам, че са вкусни.

— Несъмнено — каза Дейвид. — Чаках те да дойдеш тук, за да откъсна от тях. — Той посочи хълма. — Възнамерявам да построя къщата точно зад колибата, ей там.

Те изкачиха склона до колибата и спряха до нея. Равното плато, върху което бе издигната колибата, беше повече от един акър земя, защитен от господстващите ветрове от билото на хълма зад него. Александра се огледа наоколо, след това се върна да проучи околностите.

Тя остана изумена и пленена от неземната красота на гледката от хълма. На следобедната светлина с няколко леки и пухкави облачета, които хвърляха сенки върху земята, гледката беше панорама на хълмисти пасища и редки гори, простиращи се на разстояния, които зашеметяваха въображението. В сравнение с безбрежността на пейзажа, предишните сцени от живота й бяха незначителни и ограничени, съвсем нищожни по значение.

— Колко прекрасно е всичко, Дейвид — въздъхна тя благоговейно. — Никога преди не съм обхващала с поглед наведнъж толкова много от Пустошта. В целия свят едва ли има друга гледка прекрасна като тази.

— И аз изпитвам същото, но не е така с всекиго. Мнозина предпочитат да са заобиколени отвсякъде с шумни улици.

Александра се засмя, докато слизаше от коня и го разседлаваше.

— Аз бях точно такава по едно време, при това колкото по-шумно, толкова по-добре, но сега вече обичам Пустошта. Я гледай, каква здрава и голяма колиба си построил, Дейвид.

— Засега е добре — каза той, като разтоварваше другия кон. — Но един ден тук ще има къща, която ще отговаря напълно на гледката. Връщам се при стадото и ще оставя тези коне при останалите.

— Много добре, те ще могат да си починат и да попасат. Моят кон доста е поизтънял, както и аз самата.

— Всяка жена на света само може да мечтае да изглежда като теб — отговори й той категорично, отвеждайки конете. — По същия начин и аз само мога да искам да намеря думите, за да ти кажа колко съм щастлив, че си тук. Ще те видя отново малко след залез-слънце, Александра.

С огряно от лъчезарна усмивка лице той обърна коня и поведе останалите коне. Тя се усмихна и се изчерви от удоволствие. Когато той се скри от погледа й, тя отново впери очи в гледката, сетне отиде в колибата и разрови багажа, за да извади чисти дрехи.

При ручея Александра намери умивалник, който Дейвид беше направил от дърво, там бяха и бръсначът, огледалото и пръстеният съд със сапуна върху него. Наблизо висяха току-що изпрани дрехи, проснати върху въже, вързано между две дървета. Александра се изкъпа и изми косата си, след това се облече в чистите дрехи и изпра старите, окачвайки ги след това на въжето.