Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

През цялата сутрин Александра караше стадото с бавен ход, като вече не откриваше дори мъртви овце. По обяд, водата беше точно пред тях, в една долина отвъд нисък хълм. Стадото се заизкачва по хълма, а когато стигна върха на възвишението, Александра внезапно дръпна юздите, слисана и възхитена от гледката, която се разкриваше пред погледа й.

Тревистата долина под нея беше осеяна с овце на купчини по четиридесет и повече. Като прецени броя им, Александра реши, че в долината имаше около два пъти повече от тези, които тя вече беше събрала. В края на долината се намираше билабонг, засенчен от гъсти дървета. Овцете бяха намерили достатъчно вода и пасище и бяха останали тук.

Като огледа отново овцете, Александра не видя никакви трупове на умрели животни сред тях. Мъртвите овце, покрай които мина от сутринта насам, бяха задоволили кучетата динго и те не бяха разкъсали нито една овца от тези в долината. Като се усмихваше щастливо, Александра подкара стадото надолу по склона.

Когато извика кучетата и обиколи долината, за да събере овцете, тя видя, че те са едни от най-добрите, от насочилите се на югоизток. В разцвета си, младите силни животни бяха продължили на изток, докато другите се бяха изтощили и изостанали назад. Тя изпрати кучетата в шубраците по околните склонове, откривайки още няколко, след което подкара всички животни към средата на долината.

В единия край на котловината се издигаше гранитна скала, висока повече от сто фута, чиято основа беше полегнала ниско, образувайки огромна висока пещера. След като Александра разтовари коня в нея, върху високия таван тя забеляза резби и рисунки на аборигени от отминали векове. Спънатите с въжета коне пасяха, а тя наблюдаваше хрупащите наоколо овце. Бяха прекалено много, за да може да ги преброи, но беше сигурна, че са близо две хиляди.

По-късно през деня следата от миризмата на овцете, които тя бе докарала в долината, привлече дивите кучета, които се бяха хранили с труповете на животните. Тя застана нащрек, предупредена от ръмженето на овчарските песове, започна да обикаля около стадото и зачака дивите кучета да се приближат достатъчно близо. Тя застреля едно с пищова си, след което хвърли оръжието и се прицели с пушката, и докато дивите животни се разбягаха, повали още едно.

Като отстрани опасността от дивите кучета, направи временната кошара между няколкото дървета близо до пещерата, използвайки цялото въже, което имаше. След като заведе да напои овцете на билабонга, тя ги върна в кошарата, която едва ги побираше. Щом падна вечерта, запали огън пред пещерата, чийто каменен под носеше следите от палени преди много години огньове.

Заедно с месото за кучетата, Александра сложи и малко парче овнешко на шиша и го пече дълго. Опита го предпазливо и разбра, че ще може да го яде с другата си храна. Въпреки че бе капнала от умора, тя спа съвсем леко, като се будеше от най-малкият необичаен шум откъм кошарата.

На разсъмване, докато приготвяше чая си, Александра реши да остане в долината и през този ден. Тя не беше много сигурна колко й остава до Тибубура, както и дали по пътя щеше да намери вода, но знаеше, че някои от животните са все още слаби от прекараните без вода дни. Щом съмна, тя изкара стадото в долината и отново спъна конете.

Докато животните пасяха, тя си помисли в колко необичайно положение се намира, в сравнение само допреди няколко месеца. И в най-безумните си моменти на въображение, тя нито за миг не можеше да си представи, че ще наглежда стадо овце в Пустошта. Но усещането беше изключително благодатно, тъй като най-сетне имаше свобода и независимост, за които винаги бе мечтала.

Докато оглеждаше пещерата, тя си помисли, че навярно аборигените са били принудени да направят скеле, за да рисуват върху високия таван. Нямаше и следа от него и поколения древни художници, които бяха създали загадъчните фигури и символи, бяха мъртви от векове. Единственото доказателство, че те изобщо са живели някога, бяха каменните рисунки в една пещера, затъкната сред безбрежните простори на Пустошта. Единствено мълчаливият вечен пейзаж бе оцелял, а хората бяха само изчезнали сенки, борили се срещу времето.

Като размишляваше върху това, тя видя собствения си живот в същата плоскост. В този контекст, бунтът й срещу отвличането, както и целият й живот дотук, бяха преходни, като проблясъка на прашинка под слънчев лъч. Тя постигна примирие със себе си за случилото се, като отчаяният й гняв бе изместен от вътрешно спокойствие и тя вече не мразеше живота, който растеше в утробата й.