Мишел Уелбек - Възможност за остров

— Тряб-ва — той говореше странно, като разделяше сричките, сякаш се изразяваше на чужд език, — имам чувството, че колегите ми се занимават прекалено с американската преса. Ние си оставаме европейци. За нас ориентир е това, което става в Анг-ли-я…

— Добре, очевидно е, че „21“ подражава на английски модел, но „GQ“ правеше същото; не мога да разбера как са усетили, че трябва да преминат от единия модел към другия. Имаше ли в Англия проучвания за някаква промяна в предпочитанията на публиката?

— До-кол-кото знам, не… Много сте хубава — продължи той без никаква явна връзка. — Можехте да сте малко по-ме-диа-тична…

Бях седнала точно до Карл Лагерфелд, който не спираше да се тъпче: взимаше с пръсти от едно плато парченца сьомга, топеше ги в сметанов сос с копър и моментално ги поглъщаше. От време на време Том Круз го поглеждаше с погнуса; обратно, Бьорк изглеждаше абсолютно очарована — трябва да се признае, че тя винаги се е опитвала да го раздава в стил поезия на сагите, исландска енергия и т.н., макар че всъщност беше крайно конвенционална и превзета; беше й интересно, че се намира в присъствието на истински дивак. Внезапно осъзнах, че е достатъчно да свалиш от дизайнера ризата му с жабо, връзката в стил „лавалиер“ и смокинга със сатенени ревери и да го облечеш с животински кожи, за да е съвършен в ролята на древен тевтонец. Лагерфелд взе един варен картоф, намаза го леко с хайвер и после се обърна към мен: „Всеки трябва да е поне малко медиатичен… Аз например съм много медиатичен. Аз съм голям медиатичен картоф“. Мисля, че беше изоставил втората си диета за отслабване, във всеки случай вече беше написал книга за първата.

Някой пусна музика, всички леко се размърдаха, мисля, че Наоми Кембъл започна да танцува. Продължавах да гледам втренчено Лажоани, очаквайки предложението му. Не ми оставаше нищо друго, освен да започна разговор с Джейд Джагър, вероятно сме говорили за Форментера 12 12 Един от Балеарските острови, известен като „клубен рай“. — Б.пр. или нещо от този род, лесна тема, но тя ми направи добро впечатление — беше интелигентна и не се превземаше; Лажоани беше притворил очи и сякаш дремеше, но сега си мисля, че наблюдаваше как се държа с другите, и това беше част от стила му на управление на персонала. По едно време той измърмори нещо, но не го чух, музиката беше много силна; после с раздразнение погледнах наляво, Карл Лагерфелд беше започнал да ходи на ръце; Бьорк го гледаше и се заливаше от смях. После дизайнерът седна на мястото си, тупна ме силно по рамото и изрева: „Как си? Добре ли си?“, след което лапна три змиорки една след друга. „Вие сте най-красивата жена тук! Смазвате ги всичките!…“ — каза той и докопа платото със сирена; мисля, че наистина ме беше харесал. С невярващи очи Лажоани го гледаше как разкъсва парче сирене. „Не си картоф, Карл, а чукундур“ — каза той на един дъх; после се обърна към мен и заяви: „Петдесет хиляди евро“. И това е всичко; всичко, което ми каза през онзи ден.

На другия ден отидох в кабинета му и той ми даде няколко разяснения. Списанието щяло да се нарича „Лолита“. „Въпрос на възрастова разлика“ — каза той. Приблизително разбирах какво имаше предвид: „20 години“ например се купуваше преди всичко от петнайсет-шестнайсет годишни момичета, които искаха да изглеждат освободени във всяко отношение и най-вече в областта на секса; с „Лолита“ той искаше да направи обратното. „Нашите потенциални читатели са десетгодишните, но няма фиксирана горна граница“ — заяви той. Аргументът му беше, че все повече и повече майките щели да искат да подражават на дъщерите си. Очевидно, смешно е жена на трийсет години да си купува списание, наречено „Лолита“; но не е по-смешно от това да носи прилепнала тениска или минишорти. Бил заложил на това, че страхът да не изглеждат смешни, така силен у французойките, щял да отстъпи пред безусловното прехласване от вечната младост.

Най-малкото, което може да се каже, е, че ходът му беше печеливш. Средната възраст на читателките ни е двайсет и осем години и се увеличава по малко с всеки месец. Според директорите на рекламата в момента ставаме модел за женско списание — казвам ти го, както ми го казаха те, но не съм склонна да им вярвам. Ръководя, опитвам се да ръководя, но всъщност вече нищо не разбирам. Добра професионалистка съм, вярно е, но ти казах, че съм психически ригидна, всичко идва от там: във вестника никога няма печатни грешки, снимките са много добри, излизаме винаги точно навреме; но съдържанието… Нормално е хората да се страхуват, че остаряват, и най-вече жените, винаги е било така, но тук… Това надвишава всичко, което можеш да си представиш; мисля, че те напълно са обезумели.